Мишел Уелбек - Платформата

Слънцето започваше да пари. Забелязах, че Бабет и Леа са дошли на плажа, бяха се настанили на около десетина метра от мен. Днес бяха с голи гърди, облечени много простичко, еднакво, с жълтеникавобели долнища на банските си. Бяха се запознали с някакви момчета, но не мислех, че ще спят с тях: не изглеждаха нито много лошо — бяха доста мускулести, нито много добре; с една дума, средна работа.

Станах и си събрах нещата; Бабет беше оставила едно „Elle“ 68 68 „Тя“ (фр.) — популярно женско списание. — Б.пр. до плажната си кърпа. Хвърлих поглед към морето — къпеха се, шегуваха се с момчетата. Наведох се бързо и пъхнах списанието в чантата си, после продължих надолу по плажа.

Морето беше спокойно, гледката се разкриваше на изток. От другата страна сигурно беше Камбоджа, а може би Виетнам. Разпознах една яхта, по средата между брега и хоризонта; вероятно някакви милиардери си прекарваха времето да кръстосват световните океани — еднообразен, но все пак романтичен живот.

Валери се приближаваше. Вървеше досами водата и се забавляваше, като от време на време правеше стъпка встрани, за да избегне някоя по-голяма вълна. Повдигнах се бързо на лакти, осъзнавайки с болка, че има прекрасно тяло, много привлекателно в доста целомъдрения бански на две части; гърдите й изпълваха идеално горнището. Махнах й с ръка, мислейки, че не ме е забелязала, но всъщност тя беше вече тръгнала към мен; никак не е лесно да изненадаш жените.

— Четете „Elle“? — запита тя, малко учудена и с лека насмешка.

— Амии… — отвърнах аз.

— Може ли? — и се настани до мен. Непринудено и с привичен жест тя прелисти списанието — един поглед върху страниците с мода, друг върху началните страници. „ Тя иска да чете“, „ Тя иска да се забавлява“…

— Бяхте ли вчера пак в салон за масажи? — попита ме тя и ми хвърли поглед отстрани.

— Ами… не. Не намерих.

Тя вдигна за миг глава и потъна отново в четене на тематичния материал на броя: „Програмирана ли сте да го обичате дълго?“

— Е, и какво се оказва? — запитах аз след известно мълчание.

— Аз нямам приятел — отговори сериозно тя. Това момиче можеше да те извади напълно от равновесие.

— Не го разбирам това списание — продължи тя без прекъсване. — Пише само за мода, за новите тенденции — какво трябва да се види, какво трябва да се прочете, каузите, за които трябва да се борим, новите теми за разговор… Читателките не могат да носят дрехи като тези на манекенките, тогава защо се интересуват от новите тенденции? Повечето са възрастни жени.

— Мислите ли?

— Убедена съм. Майка ми го чете.

— Може би журналистите пишат за онова, което ги интересува тях, а не за онова, което интересува читателките.

— От икономическа гледна точка това не би било рентабилно; обикновено нещата се правят, за да задоволят вкуса на клиента.

— Може би това задоволява вкуса на клиента.

Тя се замисли и отговори колебливо: „Може би.“

— Мислите ли — настоях аз, — че като станете на шейсет години, ще престанете да се интересувате от новите тенденции?

— Надявам се, че няма — отвърна откровено тя.

Запалих цигара.

— Ако остана, ще трябва да се намажа с крем… — отбелязах с тъга.

— Ще се изкъпем! Ще си сложите крема след това.

За секунди беше на крака, издърпа ме към брега.

Плуваше добре. Що се отнася до мен, не бих могъл да кажа, че плувам; правя нещо такова по гръб, изморявам се бързо.

— Изморявате се бързо — каза тя. — Това е, защото пушите твърде много. Трябва да се спортува. Ще се заема с вас! — И изпробва бицепса ми. А, не, помислих си аз, само това не. Най-сетне се усмири и отиде да се пече на слънце, след като си направи енергична фрикция на главата. Беше хубава така, с дългата си разрошена черна коса. Не си махна сутиена, жалко; много ми се искаше да си махне сутиена. Искаше ми се да видя гърдите й, тук, сега.

Тя улови погледа ми, насочен към гърдите й, и бегло се усмихна.

— Мишел — каза тя след кратко мълчание. Подскочих, като чух да произнася малкото ми име. — Защо се чувствате толкова стар? — попита, гледайки ме право в очите.

Беше добър въпрос; леко се задушавах.

— Не сте длъжен да отговорите веднага… — каза тя мило. — Имам една книга за вас — продължи, докато вадеше книгата от чантата си. С учудване разпознах жълтата корица на „Маската“ 69 69 Френска поредица криминални романи. — Б.пр. и едно заглавие на Агата Кристи, „Долината“.

— Агата Кристи? — възкликнах озадачено.