Мишел Уелбек - Платформата

— Прочетете я все пак. Мисля, че ще ви заинтригува.

Кимнах с глава като пълен тъпак.

— Няма ли да обядвате? — попита тя след малко. — Вече е един часът.

— Не… мисля, че не.

— Май груповият живот не ви допада много?

Нямаше смисъл да отговарям, усмихнах се. Събрахме си нещата, тръгнахме си заедно. На връщане срещнахме Лионел, който се скиташе малко тъжен и самотен; той ни кимна дружелюбно; изглежда, вече не се забавляваше чак толкова. Не напразно самотните мъже са такава рядкост във ваканционните клубове. Те са все сякаш на границата на развлекателните дейности. Най-често се отказват; понякога се впускат в тях, участват. Разделих се с Валери пред масите в ресторанта.

Във всяка история с Шерлок Холмс се разпознаваха, естествено, характерните черти на героя; авторът обаче непременно добавяше нов щрих (кокаина, цигулката, съществуването на по-големия брат Майкрофт, вкуса към италианската опера… някои услуги, направени в миналото на европейски кралски фамилии… първия му сполучливо разрешен случай, още когато е бил младеж). С разкриването на всяка нова подробност се очертават нови сенчести зони, докато накрая се получава един действително обаятелен герой: Конан Дойл беше успял да изгради идеална смесица между удоволствието от откритието и удоволствието от разпознаването . Винаги ми се е струвало, че Агата Кристи, точно обратно, отделя прекалено много място на разпознаването. В първоначалното описание на Поаро тя е склонна да се задоволи с няколко клишета, сведени до най-явните характерни черти на героя (маниакалния му вкус към симетрията, лачените му обувки, грижите, които полага за мустаците си); в по-посредствените й творби човек дори има чувството, че тези въвеждащи фрази са буквално преписани от предишна книга и се повтарят в следващите.

Независимо от всичко това, интересното в „Долината“ беше другаде. Не беше дори в амбициозно изградения образ на Хенриета, скулпторката, чрез която Агата Кристи се беше опитала да представи не само мъките на творчеството (сцената, в която тя разрушава една от статуите си, след като току-що я е завършила с много труд, защото мисли, че нещо й липсва ), но и особеното страдание, свързано с факта, че си творец: тази неспособност да бъдеш наистина щастлива или нещастна; да изпиташ наистина омраза, отчаяние, възторг или любов; този особен вид естетичен филтър, който се изпречва, неотменно и безпощадно, между твореца и света. Писателката беше вложила много от самата себе си в този образ, искреността й беше явна. За съжаление творецът, който в известен смисъл е отделен от света, възприема нещата винаги, двустранно, двойствено, и следователно по-малко силно, губи именно поради тази причина интереса си като образ.

Дълбоко консервативна, враждебна на всяка идея за социално разпределение на богатствата, през цялата си писателска кариера Агата Кристи е заемала съвсем категорични идеологически позиции. Нейната радикална теоретическа ангажираност й е позволявала да проявява на практика доста голяма жестокост при описанието на английската буржоазна аристокрация, чиито привилегии всъщност защитава. Лейди Енгкател беше гротесков персонаж на границата на правдоподобното, понякога почти страховита. Писателката беше запленена от това свое създание, което бе забравило основните правила на обикновените хора; сигурно страшно се е забавлявала, когато е писала фрази от рода на: „Толкова е трудно да се запознаеш с някого истински , когато в къщата ти е извършено убийство“; сигурно е обаче, че симпатиите й не бяха насочени към Лейди Енгкател. В неин противовес тя бе изградила топлия образа на Мидж, принудена през седмицата да работи като продавачка, за да изкара прехраната си и да прекарва уикенда сред хора, които нямат и най-малка представа какво означава думата работа . Смела и дейна, Мидж обича Едуард с безнадеждна любов. Едуард се счита за провалил се човек: никога не успял да направи нещо в живота си, дори да стане писател ; пише незначителни хроники, изпълнени с иронията на разочарованието в никому неизвестни библиофилски списания. Три пъти е предлагал женитба на Хенриета, все безуспешно. Хенриета е била любовница на Джон, тя се е възхищавала от лъчезарната му личност, от силата му; но Джон е женен. Убийството му нарушаваше тънкото равновесие между незадоволените желания, които свързваха героите: Едуард разбира най-сетне, че Хенриета няма никога да го пожелае, че решително не е на висотата на Джон; и въпреки това не успява да се приближи до Мидж и животът му изглежда завинаги погубен. От този момент нататък „Долината“ ставаше наистина вълнуваща книга — и странна; човек се намираше пред дълбоки води, които се движат. В сцената, в която Мидж спасява Едуард от самоубийство и той й предлага да се омъжи за него, Агата Кристи постига нещо много красиво, нещо удивително, като у Дикенс.