Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Бъдещето се разкриваше пред нея като ясно напечатаните страници на книга, в която щяха да бъдат вписани усилията и постиженията й. С помощта на Дениъл щеше да си намери прилична работа, щеше да се труди упорито, неуморно, за да създаде уютен и достоен дом за двамата.

Времето минаваше така бързо и тя разбираше с радостно разтуптяно сърце колко неоснователни са били опасенията й, че нейната компания би наплашила Робърт или би му била досадна. Трудно й беше да го прибере долу, когато се спусна вечерта. Но накрая тъмнината ги принуди да слязат и в кухничката той й помогна да сготви вечерята от бъркани яйца, пържени с шунка.

Често пъти с настъпването на вечерта някаква апатия и меланхолия обземаха Грейси, но сега тя бе весела, така весела, както никога от много месеци насам, с веселост толкова заразителна, че разтопи дори унилата сериозност, с която тъжният му живот бе белязал Робърт. Той се смееше и бъбреше, без да се въздържа, без да се стеснява, понесен от надигналата се вълна на щастие, заляла и двамата.

Когато се изкачи на леглото си — тя съобразително потисна у себе си желанието да му помогне при събличането — сети се да му попее. И той заспа, заслушан в старата шотландска приспивна песен.

Изми съдовете и за да не го събуди с движенията си в тясната каюта, тя излезе на палубата. Вятърът, изглежда, бе затихнал и осъзнала новите си задължения като готвачка и доставчик на провизии, Грейси реши, че трябва да отиде до фермата на Рос, за да се снабди с пресни яйца, масло и прясно мляко. Щеше да й отнеме малко повече от десет минути. Фермата беше удобно разположена на не повече от половин миля в гората и аптекарят Хей купуваше повечето от провизиите си от собственика й.

Грейси безшумно отвърза малката ладия от кърмата на плаващата вила и загреба през няколкото ярда, които я разделяха от брега. Там изтегли ладията на пясъка и пое през ливадите към гората.

Беше по-тъмно, отколкото бе очаквала, и под лекия ветрец боровете издаваха шум, подобен на тежка въздишка. Все пак скоро тя стигна до фермата и като направи покупките си и побъбри малко с жената на фермера, бързо пое по обратния път.

На края на гората, като пресичаше пустия междуселски път, който извиваше покрай ръба на езерото, изведнъж съзря светлините на бавнодвижеща се кола, която се приближаваше.

Отначало тя я помисли за закъснял фермерски фургон, трополящ тромаво към самотната си ферма, после схвана, че това беше лека кола и инстинктивно се дръпна назад, за да й стори път.

Ала когато жълтата светлина на фаровете обля неподвижната й фигура, през ума й мина мисъл, от която я побиха студени тръпки. Тласната от това внезапно инстинктивно опасение, макар че колата забави ход и спря, тя се втурна, прекоси пътя и бързо се завтече към брега.

Беше видяна обаче — някой й извика отзад. Този вик повече от всичко друго засили страха й и тя побягна през ливадата с лудо разтуптяно сърце. Натоварена с покупките и непознаваща пътеката, тя се препъваше в неравната земя, заплиташе се слепешката в гъстата ниска растителност. На два пъти падна на коленете си.

Сега беше изплашена, ужасно изплашена и шумът от стъпки, които я преследваха, засили паниката й. Някой беше близо зад нея. Нозете й вече затъваха в мекия пясък на брега. С дъх на пресекулки, тя се обърна, олюлявайки се, почувствала за един мъчителен момент, че ще припадне. Опита се да извика за помощ, но никакъв звук не излезе от пресъхналото й гърло. Да, знаеше го. Мъжът, който стоеше пред нея, беше Хармън.

Остана така, твърде сломена, за да заговори, твърде вцепенена, за да се помръдне. Физическата му близост, съвършено неочаквана, усилена от тъмнината и пустия бряг, бе повече, отколкото можеше човешки да понесе. Той, изглежда, беше прочел уплахата на лицето й, защото, все още дишащ тежко, я хвана за ръката.

— Да… ти заслужаваш здравата да те раздрусам… погоди ми чудесен номер.

— Съжалявам, Франк — смотолеви плахо тя. Не можа да намери какво друго да каже.

— Надявам се, че наистина съжаляваш.

Беше възстановил равномерното си дишане и в тона му имаше не само премерена нотка на основателен аргумент, но и някаква дрезгава твърдост, по-зловеща от гнева му.

— Не си си въобразявала действително, че аз съм от този тип мъже, които можеш да въртиш на пръста си, нали, Грейси?

Тя сведе поглед, борейки се да се овладее и запази хладнокръвие, докато мислите й лудо се гонеха в изтерзания й мозък.

Каква, о, каква вятърничава глупачка беше да се захваща с Франк, да приема любезностите му, да флиртува с него и преди всичко — да го прецени толкова погрешно и да повярва, че той кротко би приел скъсването, което тя се беше опитала да му наложи.