Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

— Сега се чувствам по-добре. В салона беше много задушно.

Прекосиха преддверието и излязоха на предната веранда на хотела. Изведнъж Грейси се сепна, досетила се за нещо и поддържайки с усилие естествения тон на гласа си, възкликна:

— О, колко глупаво. Оставих си чантата на канапето. Ще ми я донесеш ли, Франк?

Получи се много кратка, почти неосезаема пауза, през която тя остана вцепенена и напрегната, с усмивка, застинала като нарисувана на устните й. Беше отгатнала правилно, че той не би могъл, без да прояви абсолютна нелюбезност, да й откаже да изпълни толкова проста молба.

— Добре — изрече той бавно, като се обърна на петите си, — почакай ме тук, докато се върна.

Сърцето й отново заби лудо. Насили се да остане неподвижна, но в мига, в който той изчезна зад обкованата с месинг въртяща се врата, тя бързо се втурна навън. Кесията бе в джоба й. В настоящия момент бе зарязала напълно всякаква мисъл за куфара си. Искаше само да избяга, да се махне, докато все още тази възможност съществуваше. Веднъж озовала се навън, тя просто полетя към гарата, забързано си купи билет и се хвърли в едно от предните купета на влака, който чакаше композиран на изходния перон, тъй като Ардфилън бе крайна гара.

Не смеейки да се покаже на прозореца, тя седеше, облегната назад, едва дишайки по време на това безкрайно чакане. Но най-сетне свирката прозвуча и с поклащане влакът бавно потегли. Тя въздъхна с облекчение.

Беше почти осем часът, когато най-сетне влакът спря в Рентън и стъпвайки на перона, Грейси усети прилив на енергия в нозете си. Вечерта бе спокойна и тиха и мисълта за дългия път пред нея не й беше неприятна.

Стигна до залива след десет и половина часа. Усещаше мекия, сух пясък под краката си. Сега беше на брега на езерото. Тя спря до водата с търсещ поглед и ускорено от очакваната среща дишане. Ах, да, ето там на кърмата светеше запален фенер. Като прилепи като фуния длани до устните си, Грейси извика:

— Ехо-о-о! Дениъл! Дениъл!

Радостният ответ долетя веднага:

— Грейси, ти ли си?

— Да — извика тя, а цялото й същество се изпълни с щастие и облекчение. Като чу Дениъл да гребе към нея в малката ладия, почувства, че най-после беше стигнала до сигурно убежище.

Следващият ден дойде свеж и слънчев. През нощта бе валял силен дъжд, но сутринта, макар че вятърът упорстваше, слънцето проби гонещите се по небето облаци и обля езерото в сиянието си. За Грейси, седнала на палубата на плаващата вила със сина си, светът бе придобил нов, странен облик.

Бяха сами. След закуска Дениъл бързо се беше отправил към Левънфорд.

И сега, закриляни само от високите перила на палубата, отвъд които се виждаха „белите кончета“ на вълните, Грейси и Робърт играеха на дама.

Тя се беше загледала в неговото малко, съсредоточено лице с тъмни, вперени в дъската очи, дългите мигли, хвърлящи сенки върху бледите, все още хлътнали бузи и присвитите в обмисляне на следващия ход устни. В нея се надигна като вълна такава емоция на копнеж, смесен с разкаяние, че й се стори, че сърцето не би издържало на напора й. Ами да, ако не беше Дениъл и намесата на всеопрощаващия Бог, тя почти беше захвърлила най-голямата ценност, която животът можеше да й даде.

Нищо от онова, което я плашеше, не се сбъдна дори и отчасти. Срещата с детето й стана леко и просто, без онова мъчително смущение, което, тя се боеше, би могло да възникне, за да я посрами.

Той я беше приел нито горещо, нито с обич, но все пак без дума на укор и обвинение. Бе изслушал със спокойно мълчание нейното несвързано обяснение, онази подробна история за продължителния й престой в Индия. По време на дългия й разказ той се беше държал спокойно, със съзнанието, че знае всичко, че няма нищо против нея, задето е оставила на бъдещето цялостното решаване на проблема.

И колко бързо, помисли си тя радостна, колко бързо напредваше взаимното им опознаване и приспособяване един към друг. Природните инстинкти не можеха да се отрекат. Стоическата му резервираност вече се рушеше. С предпазливи, неохотни и полуприкрити погледи той се оставяше на инстинкта да го тегли към нея, а веднъж с добре подбрана дума тя дори бе предизвикала у него и срамежлива одобрителна усмивка.

С овлажнени очи, тя се закле да отгледа своето забравено малко момче с най-нежна и постоянна грижовност. Като проблясък на мълния осъзна колко лекомислен, колко егоистичен е бил нейният живот, разбра също как в бъдеще би намерила щастието в това да се посвети всеотдайно на детето си.