Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Похапна си добре, като омете всичко, което Дениъл му поднесе, с усърдно, металическо чаткане на изкуствените си зъби. Най-сетне привърши с храненето си. Остави на масата празната си чаша, обърса дългите си сиво-кафяви мустаци с бавни движения и се облегна назад в стола.

— Е — обяви той, сякаш за пръв път забелязваше Дениъл, — в края на краищата не си толкова лош готвач.

В интонацията му имаше нещо толкова сухо и безизразно, че поне на Робърт тя се стори смешна. Той се изсмя. Беше не просто като спазъм на малкото изпито лице, а като пронизително чуруликане на развеселено дете, което се забавлява.

Хей бавно се обърна, забелязвайки най-сетне момчето.

В действителност никакво представяне не би могло да бъде по-сполучливо — нищо не радваше аптекаря така, нямаше по-сигурен път към благоразположението му от спонтанната оценка на острите му шеги.

— А, това е той — обърна се Хей към Дениъл след дълго разучаване на момчето.

— Да, това е Робърт — отвърна Дениъл.

— За него ще кажа само — отсъди Хей с одобрение, — че не е нещо особено за гледане, но си личи, че има глава.

Това изявление, така неочаквано и толкова ласкателно, накара Дениъл да потръпне от радост и гордост. За момент той забрави за парещата го тревога да научи нещо за Грейси.

— Да, няма много за гледане… все още.

— Изправи се, момче! — каза аптекарят. — Нека те поогледам. М-м! Да, както си и мислех! Той има рахит.

— Но нещо все пак може да се направи, нали? — бързо вметна Дениъл. — Мислил съм по това и си представям, че може би една метална протеза…

— Метална протеза! Дрън-дрън — прекъсна го аптекарят.

— Мислиш ли, че те могат да го излекуват? — попита загрижено Дениъл.

— Те! — засмя се иронично аптекарят. — Не знам нищо за твоите „те“. Знам само, че ако се позанимая с него, аз бих могъл да го излекувам точно за дванайсет месеца.

Той впери настойчиво погледа си в Робърт.

— Вярваш ли ми, момче?

— Да — издума Робърт, — само… само че се чувствам добре и така, както съм.

Хей на няколко пъти поклати глава знаменателно, одобрявайки упоритата самостоятелност, прозвучала в тази забележка. С почти ликуващ глас той обяви:

— Ако имахме тази възможност, ти и аз бихме се изпокарали, но и бихме се опознали. Хайде да си лягаш в леглото сега, ти си добро момче. Пък имам и да кажа нещо спешно на твоя приятел Нимо.

Когато Робърт отиде да си легне, Хей, саркастично усмихнат, се обърна към Дениъл:

— Това момче ми харесва. Забеляза ли как ме слуша?

— Да, да — съгласи се разсеяно Дениъл, извън себе си от тревога. — Но кажи ми нещо за Грейси. Какво се е случило?

— Обещава, че ще дойде по-късно, но не знае кога.

— А защо, защо тя не дойде сега?

Хей се усмихна подигравателно.

— Слушай, приятелю, ако си толкова любопитен да знаеш. Днес по обед, тъкмо като затварях аптеката, твоята скъпа Грейси, много забързана, дотича, за да ме попита дали, както обикновено, ще ходя на вилата. Казах й, че смятам да прекарам час-два на езерото. „В такъв случай — каза ми тя, — ще кажеш ли на свако Дениъл, че на връщане от Ардфилън ще съм там, на вилата, точно в седем, без да закъснявам?“ Благодари ми и изхвърча, преди да успея да продумам.

Дениъл се отпусна успокоен.

— Седем часа? Това ще ме забави, но все някак ще успея.

Хей погледна загрижено приятеля си.

— Несъмнено, знаеш ли, тя замина с Франк Хармън?

— Но аз…

— А Хармън — продължаваше безмилостно аптекарят, — тъкмо си е взел отпуск за шестседмично пътуване до Испания. Ще отплава тази нощ от Ардфилън на борда на „Андалусия“.

Дениъл преглътна сухо.

— Как можеш да знаеш всичко това?

— Аз знам повечето неща, които се случват в Левънфорд — отвърна Хей с известно самодоволство. — Чиновникът на Хармън беше в магазина ми миналия понеделник. Той ми каза и още нещо.

— Какво? — прошепна Дениъл с разтуптяно сърце.

— Когато Хармън уреждал пътуването си чрез агенцията, купил не един билет, а два.

Настана дълго, сдържано мълчание. Аптекарят, с поглед, зареян над главата на Дениъл, измъкна от джоба си късче сладък корен и го задъвка. От време на време мляскаше с устни.

Когато след шест часа аптекарят си отиде, за да хване последния влак от Маркинч, Дениъл седна на кърмата и под последните полегати лъчи на залязващото слънце се взря с напрегнати, тревожни очи към брега, покрит сега с лека мъгла. Вятърът се усили, стана му студено и той потрепери. Но студът не би могъл да угаси вярата, която упорстваше в гърдите му, нито надеждата, която все още мъждукаше в сърцето му.