Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

В четири и половина същия следобед Хармън и Грейси вече се бяха завърнали от регатата в салона на хотела до пристанището в Ардфилън.

Хармън седеше на малка маса до прозореца, а Грейси, изтегната на съседното канапе, пиеше чай. Изгледът оттам бе хубав. Комбинацията от обляно в слънце море и синьо небе предразполагаше към тиха замечтаност, но от шума, идващ от тълпата пред хотела, Грейси получи по-силно от всякога главоболие.

Мигрената й започна още по обед, когато Хармън настоя и поръча шампанско — то винаги й действаше зле — и продължи през целия следобед, докато, седнала с Франк сред тълпата на кея, заобиколена от шумни, възбудени зрители и оглушена от духовата музика и люлките на панаира отзад, се опитваше да се забавлява от регатата. Какво фиаско се оказа всичко! Самата мисъл караше слепоочията й да туптят по-болезнено.

Клепачите й потреперваха от чисто нервна умора, но въпреки така измъчена и окаяна, каквато беше, тя упорстваше и не искаше да се предаде на нещастието. Глупаво, много глупаво беше да се съгласи на това пътуване, но глупостта не беше непоправима. Само трябваше да изтърпи положението още един час.

През това време Хармън бе довършил уискито си. Като сложи чашата си на масата, той стана, направи крачка и седна на канапето до нея, разучавайки я с полузакачлива, полусъжалителна фамилиарност, която отново изопна нервите й.

— Как е главата?

Тя успя да се усмихне.

— Още е зле.

— Глътка свеж въздух ще те оправи. — Той говореше с лек тон. — Поръчах една моторна лодка за пет часа. Ще се поразходим до големите кораби.

— Но, Франк — тя се надигна от мястото си, — не е ли вече време да тръгвам?

— Глупости! — С непринудена интимност той отпусна голямата си ръка на коляното й. — Искам да ти покажа „Андалусия“. Много хубав кораб. Знаеш ли, ние го обзаведохме. Каютите са последната дума на лукса и удобствата.

Настана пауза. Странна мисъл замъждука по повърхността на разума й. Отмести поглед встрани. Нервното напрежение у нея се усили.

— Знам, че от все сърце искаш да си любезен, Франк, но наистина нямам настроение да разглеждам кораби.

Той се изсмя.

— Може да ти дойде друго наум, щом се качиш на борда.

Грейси сведе поглед. Нещо в думите му я стресна и тя забрави умората в стремежа си да се стегне и овладее себе си изцяло. Онова, което отначало изглеждаше само подозрение, сега придоби облик на вероятност, от която я побиха студени тръпки. Не беше ли чула някъде, че „Андалусия“ се готвеше за предстоящо отплаване?

Обля я нова вълна на безпокойство и възмущение. Само с голямо усилие можа да потисне импулса да го попита направо и наведнъж да приключи с това. Ала нищо не би спечелила от една сцена. Тя имаше тревожното чувство, че той я наблюдаваше, изчаквайки следващия й ход, подготвен спокойно да го парира.

Там и тогава, задушаваща се от усещането на близостта му, тя изпита непреодолимо, почти плашещо я със силата си желание да избяга от него. Би дала всичко, което притежаваше, само за да бъде на мили и мили далеч, никога да не го види отново, никога, никога. Ала сега преди всичко трябваше да замаскира чувствата си. Насили се да се усмихне с жест на мълчаливо съгласие.

— О, много добре, Франк. Щом толкова си запален по корабите и настояваш, нека идем.

— Чудесно!

Тя се изправи и погледна часовника си.

— Отивам да се пооправя малко. Трябва да си поразтрия челото с одеколон.

Изражението му леко се промени и той я изгледа косо с присвити очи. Бавно изрече:

— Не се бави много.

— Няма да те забавя и минутка.

Тя прекоси салона и влезе в дамската тоалетна. Остана съвършено неподвижна, с измъчено, бледо лице, трескаво обмисляща положението си. Чувстваше се някак безволева и отпусната, сякаш плаваше във въздуха безтегловна и изтощена.

Ала за няколко мига тя проумя какво точно трябваше да направи. Единственият за денонощието влак от Ардфилън за Рентън тръгваше в пет и половина — самата рядкост на този влак се беше запечатала в паметта й. От Рентън щеше да отиде пеш до Маркинч — дълъг път, но в състоянието, в което се намираше сега, за нея това беше нищо. И тогава — едно слабо изражение на облекчение смекчи тревожните черти на лицето й — тя щеше да стигне при Дениъл и при сина си.

Ако само можеше да се измъкне незабелязано, без повече да отлага! При тези обстоятелства обаче това беше невъзможно. Трябваше да използва цялата си съобразителност, да се опре на някаква проста хитрост. Тя предпазливо открехна вратата. Както си знаеше, Хармън беше в преддверието и я чакаше. Призова на помощ най-сияйната си усмивка, приближи се до него и го хвана за ръка.