Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Дениъл замълча за момент, после, залавяйки се за възможността и като се опитваше гласът му да прозвучи небрежно, подхвърли:

— Ще намериш разлика между нея и майка ти.

Момчето престана да се храни. Жълтата костена лъжичка, с която остъргваше парчетата белтък от черупката на яйцето, увисна неподвижна във въздуха. И неподвижността на тази лъжичка бе по-трогателно изразителна, отколкото всякакви думи за удара, нанесен на неговата чувствителност от забележката на Дениъл. И слънчевата утрин, и старият фотоапарат, и вълнуващата закуска на палубата го бяха накарали да забрави за предстоящото злокобно събитие, надвиснало над главата му — идването на майка му.

Той беше, и то от дълго време, наясно в подробности с битието си, защото мистериите не живееха дълго в условията на близост до Клайд Плейс. Още преди появата на Дениъл той бе узнал, че баща му е умрял, че майка му е „далеч“, а самият той е незаконородено дете.

Мисълта за тази жена, която беше предявила претенции за него, го караше ту да пламва от огън, ту да потръпва от студ. По-скоро би умрял, отколкото да изрече думата „мамо“.

— Тя! — възкликна той и смръщи вежди. — Защо трябва да идва тук? Добре ни е и като сме си само двамата с теб.

— Куп неприятности имах и много усилия положих, момче, за да ви събера с майка ти.

— Не я искам.

— Не бива да говориш така!

Пак замълчаха.

— Кога ще дойде?

— Днес следобед.

Към пет часа обаче Дениъл започна да проявява признаци на безпокойство. Искаше Грейси да дойде. Копнееше да събере Робърт с майка му. Освен това отвъд наближаващия залез следваше и утрото на суровата действителност. Самият той трябваше да помисли и за собственото си положение, за необходимостта да се завърне в Левънфорд тази нощ.

Потръпна физически от мисълта за Кейт. Очите му претърсваха брега, дузина пъти извади часовника си за половината от това време в минути. Всъщност нервно го премяташе в ръцете си, като че ли старият часовник бе виновен за това закъснение.

Най-сетне нададе вик, сочейки към брега:

— Ето я! Идва най-после.

Робърт се стресна, с което опроверга привидното си хладнокръвие. Почти изскочи от кожата си, а лицето му, леко зачервено от слънчевите лъчи през деня, побледня като гипс, докато проследяваше с поглед пръста, с който Дениъл сочеше тъмната фигура, неясно видима измежду дърветата.

— В лодката, момче! — извика Дениъл. — Ще стигнем до брега преди нея.

Той почти се претърколи в малката ладия и настани Робърт на носа, зад себе си. С няколко нетърпеливи и енергични удара с веслата те стигнаха до брега на заливчето. И тогава, като се обърна с лице напред, Дениъл замръзна на мястото си. Веслата се изхлузиха от ръцете му, а от устата му се отрони вик на пълно разочарование.

— Не е тя! — заекна той. — Ама наистина не е тя.

Робърт изведнъж се изправи на седалката си с бузи, алени от буйно нахлулата кръв.

— О, боже, боже! — промърмори Дениъл на себе си. — Какво ли може да е станало с нея?

Фигурата, която крачеше към тях през плажа и затъмняваше хоризонта с тържествената си самоувереност, бе фигурата на аптекаря Хей.

Рано същия този ден Грейси, по пеньоар, шеташе насам-натам в стаята си на Колидж Роу, апатично заета с опаковане на багажа си. Големият й куфар лежеше на пода отворен, а наоколо бяха пръснати хартии, обувки и кутия за шапки. Една рокля бе простряна самотна на леглото, а чекмеджето на жълтата ракла, изтеглено навън и празно, изглеждаше странно патетично, като зееща уста на беззъба старица. Всичко във вида на стаята сочеше промяна, а изражението на самата Грейси таеше някаква потиснатост и желание за бягство. Ала нейният посетител, току-що въведен от мисис Глен, изглеждаше стабилен и непоколебим.

Изтегнат в плетения стол, с шапка, прихлупена над очите, Франк Хармън наблюдаваше движенията на Грейси с онази недодялана невъзмутимост, която обикновено прикриваше мислите му.

— И така, ти наистина заминаваш? — забеляза той, без да се помръдне от стола си.

Тя наклони глава, без да го погледне, а лицето й запази замисленото и загрижено изражение.

— Иска ми се да не беше идвал, Франк — каза тя след малко, като сгъна роклята и я сложи в куфара.

— Защо да не дойда?

— Казахме си сбогом снощи.

— Женското „сбогом“ винаги ли е окончателно?

— Идиотско е от моя страна, Франк, но ми е болно, че не се отнасяш сериозно с мен. Това, което ми предстои да направя, не е лесно. За мен означава борба… тежка борба. Но ще го сторя.