Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Един-два пъти Робърт стрелна със странични погледи спътника си, но веднага отместваше очи, щом срещнеше погледа на Дениъл. Да се отгатнат мислите му, беше невъзможно, само в дълбочината на очите му се таяха тъмен страх и подозрение, които се бореха в гърдите му.

Дениъл не можа да изтърпи повече това и бързо възкликна:

— Не се страхувай!

Може би това бе най-лошото, което би могъл да каже. Лицето на момчето замръзна в каменна непроницаемост. Ала след известен интервал то издума:

— Не се страхувам. Само че… — Въпреки че си налагаше да се овладее, устата му трепереше. — … само че не знам нищо за теб. Когато те видях първия ден, не знаех, че идваш да ме отведеш. Ако знаех, не бих те пуснал да се качиш по стълбите.

Дениъл измърмори нечленоразделно няколко съчувствени думи и потупа малкото коляно до крака си. Ала Робърт не можеше да се приласкае и придума така лесно.

— Не съм бебе — рече той с издадена напред долна устна, като наблегна на думите си, сериозно поклащайки глава. — Мога да се бия.

Около три часа следобед стигнаха до Гилстън, крайната спирка на трамвая. Градчето, струпано с белите си къщи на брега на езерото, се припичаше на яркото слънце, а дървеният пристан се вдаваше в прозрачните чисти води, сякаш търсеше прохлада.

Дениъл и Робърт слязоха тук. Набързо, тъй като имаха само четвърт час на разположение, Дениъл направи някои покупки в магазинчето до кея. После заеха местата си на „Ломънд“, малко параходче, което всеки следобед обслужваше селата покрай езерото, и скоро то запухтя, насочило се към отсрещния бряг, зад който се издигаше планината.

Накрая заобиколиха един вдаден в езерото нос и навлязоха в малко заливче, оградено от пясъчен плаж, напечен от слънцето, който гледаше на юг, напълно заслонен от гората. Тук, по средата на заливчето, стоеше закотвена доста странна на вид голяма лодка, с построена на нея барака, боядисана в избеляло синьо, с боя, набъбнала и олющена на места. Това беше плаващата вила на Хей. Но каквито и да бяха възгледите на аптекаря върху живота на оня свят, то за наслада от живота си на тоя той си бе избрал истинско земно кътче от рая.

Поне за Робърт това беше истинско пробуждане. Когато стигнаха до една малка и стара изкорубена лодка, изкарана на мекия пясък, той се облегна на нея и си пое дълбоко дъх.

— Това ли е мястото? — попита той с дрезгав глас.

Дениъл кимна.

— Това е заливът Канти.

Мълчание.

— Исусе Христе! — възкликна Робърт мрачно, сякаш това наистина беше едничкото, което можеше да се каже.

Тръпка премина по гърба на Дениъл при това малко богохулство.

— Робърт, не бива да говориш така! 23 23 Напразното споменаване на Божието име се счита за ругатня от религиозната публика. — Б.пр.

В момента не можеше да каже повече. Вкараха малката лодка във водата, Дениъл пое веслата и стигнаха до плаващата вила. Привързаха лодката и се качиха във вилата. Беше старо, очукано корито и едва ли заслужаваше да се нарече увеселителна лодка. В ранните си години бе влачила натоварени с въглища баржи през естуара и по Клайд 24 24 Река в Шотландия. — Б.пр. , преди да я захвърлят да гние в пристанището. Хей я беше открил там и огледал с опитно око. След седмици на разгорещени пазарлъци със собствениците я беше купил, както тържествено обяви, за една лула тютюн. Аптекарят добави една паянтова постройка над палубата, лисна боя върху разсъхналите се дъски на корпуса и я завлече на буксир в залива Канти. Сега, след години, прекарани под дъжда и слънцето в тинестата вода, лодката пасваше по цвят, сливаше се със средата и вече не изглеждаше не на мястото си.

Оставяйки Робърт на мостика, Дениъл слезе долу в приспособената кухничка, в която нямаше почти нищо, освен желязна печка, няколко чинии, вилици, лъжици и ножове. Няколко тенджери и огромен тиган висяха, закачени на гвоздеи, забити в гредата. Ала дългата практика бе приучила Дениъл да се справя и с по-тежки ситуации от тази. Тиганът скоро зацвъртя на печката. Две яйца, сръчно счупени на ръба му, вече се пържеха в златистата мазнина от резен шунка. За кратко време чаят бе готов и шунката с яйца, хлябът, маслото и мармаладът бяха сложени на масата.

Дениъл и Робърт седнаха на трапезата, каквато момчето не бе виждало никога преди в живота си. В очите му се бореха изненада и несигурност. Неговите най-утвърдени представи и подозренията му към Дениъл и неговите мотиви, страхът, че всичко това беше някаква измама, накъсо — цялата философия, изградена в суровата школа на детинството му, сега бе разтърсена в самите си основи.