Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Изправяйки се несигурно на крака, тя, олюлявайки се, застана с лице към тях. Пушещата лампа я ограждаше със сенки, а миризмата на тлеещо дърво се бе просмукала в косите й. Гласът й беше чист и тя пееше вярно, с първично, но нежно чувство, което би разтопило всяко сърце. Душата на Мъри стенеше в него. Дори Хармън по свой си начин изглеждаше развълнуван. Погледът му, с внезапно усилено чувство за притежание, се плъзна по Грейси — поглед на опитен и солиден ценител. И когато песента свърши, той се изправи.

— Това беше прекрасно, Грейси… твърде добро за този бордей. Хайде да се махаме оттук.

Хвана я за ръка.

— Можеш да попееш още в апартамента ми.

Мъри беше на път да загуби контрол върху себе си. Изведнъж забрави всякаква дискретност, положението си и обстоятелствата в живота си. Скочи буйно на крака, с припряна енергичност, която запрати стола му на пода.

— Остави я на мира! — рече задавено. — За нея е време да се прибира вкъщи.

Все още хванал Грейси за ръка, Хармън изгледа другия заплашително.

— Към мен ли се обръщаш?

— Казвам ти да я оставиш на мира.

— Или какво? — процеди през зъби Хармън, без мускул да трепне на лицето му.

С диво възклицание Грейси плесна с ръце. Лицето на Дейвид беше побеляло като лист хартия. Чувствата се извиваха като ранени змии вътре в душата му, но уискито, което бе изпил, някак го беше умъртвило външно, като човек, обвит в гума. Не изпитваше никакъв страх и изведнъж непреодолимо желание да се нахвърли върху Хармън проби външната обвивка на неговата предпазливост. Замахна и с всичка сила стовари юмрука си в устата на Франк.

Ударът бе силен, но агентът го пое, без да трепне. Хармън беше твърд и як, закален в много мелета и побоища по кейовете. Преди Мъри да успее да повтори удара си, той скочи и го улучи с пестника си право в брадичката. Дейвид се олюля и се свлече на колене.

— Ето ти! — прошепна Грейси. — Ти го накара да си каже молитвите.

С разкривено лице Дейви се изправи на крака и пак налетя на Хармън.

В следващия миг лежеше на пода, кървящ и в полунесвяст. Не можеше да се изправи.

— О, Франк — изплака по детски Грейси, — много силно го удари.

Хармън извади от джобчето на сакото си фина ленена кърпа и отри кръвта от ранената си уста. Грейси, със стиснати в юмрук ръце и развълнувани гърди, изви глава встрани.

— Отведи ме вкъщи — рече тя с изстинал глас. — Веднага, моля те!

На следващия ден, малко след един часа, Дениъл вървеше бързо по главната улица на Къркбридж. Преди да тръгне от дома си, остави бележка за Кейт на кухненската маса, в която й пишеше, че няма да се върне същата нощ — стъпка толкова безразсъдно дръзка, така непобираща се в здравия разум, че беше може би най-смелото действие в живота му.

По пътя към гарата той бе пуснал писмо до Грейси, в което й напомняше на другия ден следобед да отиде при него в плаващата къща на езерото.

Времето бе ясно и слънчево. Като навлезе в Хай стрийт в Къркбридж, със същото съсредоточено и делово изражение Дениъл свърна в магазина за облекло на Дрехарската компания — голям търговски център, специализиран за детска конфекция. Тук, без да се колебае, поиска детски костюм от туид 22 22 Груб вълнен плат, обикновено за спортен тип облекла. — Б.пр. , чифт обуща, вълнени чорапи и фланелена блуза.

Въпреки очевидната си целеустременост и решимост, дребничкият фотограф не можа да потисне едно физическо потрепване, докато подаваше парите на продавачката. Същата сутрин, преди да тръгне от Левънфорд, бе изтеглил от Спестовната банка огромната сума от 25 лири. Оттогава, в мислите си, той се тормозеше от образа на Кейт, когато тя щеше да разкрие тази непоправима загуба за техните трудно припечелени спестявания. Ала с усилие Дениъл успя да надвие слабостта си, благодари на продавачката и напусна магазина с опакования в кафяво пакет под мишницата си.

Не след дълго стигна до Клайд Плейс и изчезна в полумрака на къщата.

Десет минути по-късно той се появи блед, със свити устни и избили червени петна по бузите. Останалите след покупката двайсет лири се бяха разделили с кесията му и сега, като прикачен към него, крачеше Робърт, хванал го за ръка, а с другата притискаше пакета към слабите си гърди.

Чувствата на Дениъл бяха така дълбоки и сложни, че той просто не можеше да говори и те стигнаха до крайната спирка на трамвая, без да разменят дума помежду си.

Беше възможно да се иде от Къркбридж направо до езерото с трамвай, защото старите конски файтони напоследък бяха изместени от електрическите возила. Пътуването бе дълго и раздрусващо, но въпреки това Дениъл го предпочете пред влака, тъй като то му спестяваше преминаването през Левънфорд.