Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

— Добър вечер, Франк — поздрави Грейси със същата пресилена веселост. — Хайде, не се мръщи такъв! Трябва да се държиш прилично. Изглежда, че тази вечер ще си имаме компания. Граф Мъри ще ни придружи за една малка разходка.

Хармън просто бе онемял от неочакваното присъствие на Мъри и от непредсказуемото и дръзко настроение на Грейси.

— Че няма ли нещо по-добро за него? — попита той многозначително.

— О, недей така, драги! — възкликна Грейси, смъмряйки го престорено. — Къде са добрите ти обноски, Франк? Графът не е свикнал с такива грубости. Ако не си по-внимателен, той ще избяга вкъщи при майка си.

По лицето на Хармън, въпреки подозренията, които се зародиха у него, се появи слаба усмивка.

— Ами нека дойде, щом иска — обяви той с безразличие. — Къде ще отидем?

— До Лейдиуел, Франк. Това е място за подбрана компания.

Франк само повдигна рамене и тримата тръгнаха по пътя за Гаршейк: Хармън от едната страна на Грейси, а Мъри с някакво ядно упорство — от другата. Сега, след като бе стигнал толкова далеч, Дейвид не би се върнал назад. Горчивата мисъл, че Грейси се срещаше тук с Хармън и двамата отиваха чак до Лейдиуел, го тровеше като пелин.

— Хайде, не бъди толкова разстроен — проговори Грейси с иронична загриженост. — Знам, че не е това, на което си свикнал, но то е единственото място наоколо. Пък като няма риба, се ядат и раци.

Ханчето наистина беше малко и примитивно, не повече от една дълга стая с нисък таван, тезгях на единия край и камина на другия, в която тлееше клон сурово дърво. На дъсчения под бяха сместени две маси, а от опушения таван висеше газена лампа с пукнато и зацапано със сажди шише. Заведението в момента беше празно. След влизането си те останаха за малко сами. После вратата зад тезгяха се отвори със скърцане и се появи една висока, кокалеста жена с плетиво в ръка. Стопанката беше измъчено създание със сурови черти и възпалени, зачервени клепачи. Като прикри очите си срещу светлината, тя се взря в Грейси и по лицето й се разля мазна, угодническа усмивка.

— О, това си ти, скъпа, с твоя изискан, щедър приятел. А освен това и с друг джентълмен.

Тя се приближи до едната маса и я забърса с ръкава си.

— Какво ще пожелаете?

— За мен уиски — каза късо Хармън.

— А какво е желанието на графа? — попита Грейси.

— И аз ще пия уиски — рече ядно Дейви.

— За мен пък обичайната чаша портвайн.

С въздишка на престорено доволство тя се настани на масата между Хармън и Мъри.

С очи, фиксирани в Грейси, и пламнало чело Мъри отпи от уискито си. Никога, никога не беше я виждал такава — дива и разпусната, смесваща смеха си с мрачна горчивина, маскираща по този начин мъка толкова непоносима, че тази мъка щеше да пръсне сърцето й.

Той едновременно я обичаше и съжаляваше. Всичко пуританско в него сега въставаше против присъствието й тук, в такова настроение и в този късен час. И макар че той не каза нищо, изглежда, тя го беше прочела на лицето му, защото подигравателният й поглед срещна неговия.

— Молитва ли си четеш наум, Дейви, скъпи? Имаш такъв благочестив вид. Вярвам, че би искал да изпеем заедно някой псалм. Или може би сватбен марш? От уважение към мис Уолди и елита на Левънфорд.

Хармън отпи от уискито си и късо се изсмя, забавлявайки се от покрусата и унижението, изписани на лицето на другия. Очите на Грейси блестяха. Силното чисто вино вече пееше в главата й.

— Може да се посмееш, Франк — неочаквано гласът й потрепери. — Това е едничкото, което ни остава. Горкият свако Дан с неговото: „Обичайте се един-друг и бъдете милосърдни!“. Мразете се един-друг под воала на набожността! — това е паролата на този град. И ако някой беден нещастник не е в крак с парада на набожните лицемери, тогава Бог да му помага или да й помага.

Със страстен жест тя пресуши виното си и после замислено се взря в празната чаша. Тонът й омекна:

— Когато се завърнах в Левънфорд, сърцето ми беше изпълнено с радост. Обичах този град, чувствах го собствено мой, чувствах, че отново съм си у дома. А какво се случи с мен? — Очите й се изпълниха със сълзи. — Ала не ме е грижа. Щом те не ме искат тук, ще си отида. Да, аз ще се махна, Дейвид Мъри, ако те утешава да знаеш това. Свако Дан го уреди, а той е най-добрият човек от всички вас… Заминавам…

Тук тя замлъкна с нещо като хълцане, потискайки импулса си да разкрие изцяло перспективата, която се простираше пред нея и която през цялата тази вечер беше тегнала на сърцето й.

— Слушайте — продължи Грейси, — ще ви изпея една песен. Най-нежната и мелодична песен от всички, за едно момиче на име Ани Лоури, която просто бих могла да бъда и аз самата.