Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

— Хайде, хайде! Не бъди така печален, бедни човече! Между Франк и мене няма нищо. Само отидохме на концерт в Овъртън, ако това те интересува. Не мога да остана сама и да си въртя палците от скука през цялата вечер. Мога ли?

По някаква причина той изпита странна тревога. Никога не я беше виждал така крехка и беззащитна, така неприличаща на себе си. Лекотата на тона й звънеше съвсем фалшиво. По някакъв странен начин тя сякаш се надсмиваше над себе си.

— Не ме гледай така строго, Дениъл, скъпи. Вие ми се свят от това. Но защо ли те държа тук на студено? Влез вътре. Ще се обадим на мисис Глен. Тя ще ни почерпи по чаша нигъс в нейната уютна гостна.

Държанието й беше така чудновато, така напрегнато възбудено, че това, както и подозрителната миризма на дъха й го разтревожиха. Последва я в коридора, но се спря в подножието на стълбището, където газова лампа с жълт абажур хвърляше трепкаща светлина върху тях.

— Почакай, Грейси — прошепна нервно той. — Няма да влизам по-нататък. Само исках да знаеш, че днес ходих в Къркбридж. — Той си пое дълбоко дъх. — Намерих… момчето.

Изведнъж настана тишина, нарушавана само от слабото съскане на газовата горелка.

— Да, скъпа — кимна той с глава. — Сега можеш да го имаш отново, когато пожелаеш.

Тя бавно се обърна, като потърси опора в стената зад себе си. Изражението й придоби вцепенен, сепнат вид, раздвоено от нереално повишеното й настроение и внезапното осъзнаване какво означаваха думите му. Тя протегна ръка напред, сякаш той ненадейно бе насочил силна струя светлина в лицето й.

— Какво каза? — измърмори тя неясно.

Той повтори онова, което вече бе казал.

— О, това ли било. Успял си!

Грейси бавно потърка с ръка челото си, като че ли се опитваше да изтрие несвързаните си и объркани мисли.

— Кажи ми… кажи ми как го намери?

Застанал в преддверието на пансиона, той й разказа какво бе направил и какво предлагаше да направи още с помощта на аптекаря Хей.

Когато свърши, тя впери поглед в него с увиснала долна устна и с очи, така тъмни на бледото й лице, че изглеждаше сякаш зениците им се бяха разлели.

— Що за жена съм аз? — заговори тя със смутен и безпомощен тон. — Не знам. Бих желала някой да можеше да ми каже.

После изведнъж се обърна, облегна се на стената, зарови лице в дланите си и заплака. Плачеше тихо, но с такава отчаяна отдаденост, че най-сетне Дениъл докосна ръката й с плах протест.

— Остави ме просто да си поплача — изхлипа тя. — Имам чувството, че никога не съм могла да се наплача. При това, скъпи, ужасно ме боли главата.

— Не го вземай толкова трагично, Грейси — прошепна той разстроен. — Вярно е, че сега не ти е лесно. Но ще видиш, че накрая всичко ще се уреди за добро.

Най-сетне плачът й секна. Докато изтриваше очите си, някаква тръпка, нервен спазъм разтърси тялото й. Плахо го погледна.

— Съжалявам, свако Дениъл. Повече няма да съм такава.

И пак същият потиснат спазъм, почти истеричен.

— Струва ми се, че концертът не ми понесе.

Тя бавно повдигна глава.

— Мисля, че ще е по-добре да се кача в стаята си. Благодаря ти за всичко, което си направил за мен. Не ми се остава повече тук. Умирам за сън.

Тя го дари с тъжна, уморена усмивка, пародия на възторжената благодарност, която той бе очаквал, и бавно, с несигурни стъпки започна да изкачва стълбището. Цяла минута след като тя вече бе изчезнала от взора му, той остана загледан нагоре, поглаждайки малката си брадичка с озадачен, недоволен и загрижен вид.

Грейси се бе държала странно тази нощ, да, дори преди да й беше казал новината. С неясна болка и усещане за беда, той се обърна, тихо излезе от къщата и се отправи към дома си.

Чувстваше силна умора и остра болка в гърдите, докато пресичаше празното място, едва влачейки уморените си, изтръпнали нозе. Можеше и да има разправия с Кейт. Би поискала обяснение защо е закъснял — нещо, което той не можеше да й разкрие.

И все пак топлеше го мисълта за всичко онова, което му бе донесъл денят, изпълваше го с чувство на благодарност и с усещането, че е постигнал нещо. А най-скъпа от всичко му беше мисълта за онова тъжно, бледо личице, такова, каквото за пръв път го видя да изплува от полумрака на бедняшкото, мръсно стълбище на Клайд Плейс.

Следващата вечер Дейвид Мъри, утвърден годеник и преуспяващ млад мъж от Левънфорд, седеше на масата за вечеря замислен и намръщен. Вечерята бе сервирана в блесналата от чистота всекидневна с безукорно чистата камина и светналата метална решетка пред нея, с гланцираните тапети по стените. Около него шеташе майка му и скришом изучаваше изражението на лицето му.