Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Дениъл се покашля и конвулсивно преглътна без слюнка.

— Дойдох за това момче — каза той. — Момчето, което наричате Робърт.

Мълчание последва думите му. Тя не проговори, не направи никакво усилие да му помогне. Не му беше лесно да продължи под погледите, с които тя крадешком го стрелкаше. Все пак някак си той продължи да говори, изяснявайки за какво беше дошъл и какво искаше.

Отначало изражението й остана тъпо и капризно, но докато той продължаваше да говори, лицето й се промени, разкривайки последователно емоции, които тя несръчно се опитваше да прикрие — изненада, бавно проумяване, след това бърза и пресметлива находчивост. Спря да шие, остави парчето плат да падне в скута й и се стегна, за да посрещне погледа на Дениъл.

— Е, добре — проговори тя най-сетне, — няма да отрека, че той е момчето, което търсите. Да, той е детето на Линдзи.

Дениъл не се съмняваше в това. Беше го узнал преди пет минути, на стълбището отвън. Продължи да я притиска с думи, настойчиво, забързано и убедително:

— Тогава оставете ме да го отведа със себе си. Още днес бих могъл да го взема.

Тя решително поклати глава и отвърна, говорейки бързо:

— Не, не! Не мога да направя това! Не бих могла и да си помисля. Детето е поверено на мене. Имам документи, за да го докажа. Пък и не мога без него. Помага ми по най-различни начини. Обикаля целия квартал с моите поръчки. Сам можете да се уверите колко е умен. Знаете, вече не ми достигат сили. Животът ми стана много тежък след смъртта на мъжа ми. Откакто съм напуснала фермата, водя борба, за да оцелеем някак. Освен това много съм привързана към Робърт. Добро човече е. Ами парите, които съм изхарчила за него за лекарствата през зимата, толкова е слаб и изнежен. Да, да, трябва и това да се вземе предвид. Наясно сте, разбира се, че когато старият Линдзи умря, нямаше вече и пени помощ за мен.

Тя млъкна, сякаш беше казала достатъчно и с присвити устни отново се захвана с шиенето си. При всичкото си простодушие и наивност Дениъл все пак бе разчел правилно лицето й.

— Колко искате? Ще ви платя, ако ми дадете момчето.

Тя пак остави плата в скута си, а ръцете й, с изпъкнали вени и пръсти, насинени от безбройни убождания с иглата, нервно сграбчиха ръба на шала й. Макар че не направи опит да го прикрие, думите му дълбоко я развълнуваха. От своето шиене на парче, което беше единственият й източник на средства през последните две години, тя получаваше за труда си средно по шилинг и три пенса дневно, от които пари бе принудена да заделя и за конци и копчета. Ала сега по някакво щастливо хрумване съдбата й бе предоставила този шанс. Като се боеше да не поиска твърде много и все пак отчаяно опасявайки се да не би да поиска недостатъчно, тя се луташе в будеща съжаление нерешителност.

— Бихте ли… бихте ли ми дали двайсет лири?

Дениъл, също ролкова развълнуван, колкото и тя, впери поглед в нея. Не знаеше нищо за неизбежните съдебни дела или за валидността на нейните права над детето. Никога не се беше досещал, че с една заплаха от съдебно преследване на основание проявена небрежност и липса на грижи към детето, бързо би я накарал да промени отношението и претенциите си. По природа беше твърде мек за такъв стратегически ход. И искаше Робърт. Само един поглед към това мършаво, изпито лице и тази осакатена фигурка бе затвърдил намерението му и го беше довел до най-отчаяна решимост. Момчето трябваше да се махне оттук дори ако това би му струвало всичко, което притежаваше. Гмурна се смело в неизвестността:

— Ще ви дам двайсет лири. Сега ги нямам. Но ще ви ги донеса — решаваше бързо — вдругиден. И тогава ще отведа момчето обратно при майка му.

Тя втренчи поглед в него като в транс. Не беше за вярване, той щеше да й даде двайсет лири! Мили боже! Какво ли не би могла да направи с толкова много пари — двайсет лири! Те биха направили от нея нова жена, биха й донесли облекчение и удобства, биха я избавили от робския труд, о, биха й стигнали завинаги. Изведнъж, без причина, тя избухна в плач.

— О, миличък — изхленчи тя, — не знам какво ще си помислите за мен. Излиза, че ви продавам момчето. Но Бог ми е съдник и Той вижда, че не бих го направила, ако не се нуждаех от тези пари. Нямате представа какво е да си беден и безпомощен и да достигнеш дъното на този свят.

Дениъл я изчака да изплаче сълзите си. После, докато тя бършеше очите си с ръба на своя шал, каза й с глас, който той се опитваше да овладее:

— Ще повикате ли детето сега?… Просто за да го видя още веднъж?