Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Ала Дениъл едва ли забеляза това. Самото момче прикова поразения му поглед. Той знаеше какво е рахит. Знаеше още, че рахитът бе преобладаващото заболяване у децата, обитаващи тези бордеи, недохранени, без да видят слънчев лъч. А сега ясно видя, че краката на това дете бяха изкривени и обезформени под него и колко дребничък беше, с глава, твърде голяма и несъразмерна, за да я държи изправена. Поддържаше я с една ръка, опрял лакът на коляното си. Върху изпитото му лице очите му бяха тъмни и сериозни, а кожата му жълта, с цвят на гранива лой, мътна и без блясък. Би могъл да мине за седемгодишен.

Седнал там, на стълбището, той обгърна Дениъл с печалните си, твърде уморени очи. Едва тогава Нимо можа да изговори:

— Тук ли живее мисис Ленг?

След пауза момчето сериозно кимна с глава.

— Искам да я видя — каза Дениъл.

— За наема ли идваш? — попита малкото момче. — Боя се, че няма да може да ти го плати.

— Не искам да ми плаща нищо. Искам само да поговоря с нея.

Детето се поколеба, преценявайки Дениъл по своя си задълбочен начин. После бавно рече:

— Добре. Ще те заведа.

Изправи се. Стори го като всички рахитични деца, като се подпря на коленете си, докато несръчно и с усилие стигна до изправен стоеж. Трудно му беше. Но накрая успя и накуцвайки, пое нагоре по стълбите.

На най-горната площадка спря пред една врата. По вида му Дениъл разбра, че това беше неговата врата. После момчето се обърна и върху него падна светлина от счупената капандура на покрива.

Сега за пръв път Дениъл видя лицето на момчето. Сподавено възклицание се отрони от устните му и тежка вълна от емоции го заля. Усети я така, както корабът усеща тласъка на могъщия океан. Това обърнато към него личице, макар тъй бледо и хилаво, непогрешимо приличаше на лицето на Грейси.

В близък план, обляно от сивата светлина, лицето сякаш изплува от мрачния фон, странно лъчисто и призрачно, като че ли мъгливият образ на самата Грейси се бе разкрил пред взора му. Особено очите, онези големи светлокафяви очи, замислено фиксирани в него, никога не можеха да бъдат сбъркани с други.

Дениъл безмълвно преглътна. После можа да издума неясно:

— Как се казваш?

Момчето отговори:

— Наричат ме Робърт.

— А другото ти име?

От вълнение Дениъл говореше рязко и малко грубо.

— Ленг ли се казваш? Мисис Ленг майка ли ти е?

— Да, Ани Ленг ми е майка — потвърди някак неопределено Робърт. — Както и да е, живея при нея.

И сякаш нежелаещ да бъде разпитван повече, отвори внимателно вратата на своя дом.

Беше единствена стая. В дъното й върху дюшек от дреб, постлан направо на голия линолеум седеше по турски жена. С бързи движения тя шиеше нещо от парче плат в скута си. Иглата й летеше насам-натам с мъртва, автоматична монотонност. Дори в хаоса, бушуващ в главата му, от погледа на Дениъл не убягнаха бедната мебелировка на стаята, ръждясалата печка, напуканият порцелан и разкъсаните щори.

В близкия ъгъл три деца, всички по-малки от Робърт, си играеха с капака на стара консервена кутия. До дюшека се търкаляше купчина недовършени панталони от груб шевиот.

Робърт се приближи до жената, после с предпазливостта, която бележеше всичките му действия, обърна поглед към Дениъл и измърмори нещо в ухото й.

Мисис Ленг откъсна със зъби парче черен конец от кълбото, поглеждайки първо Робърт, после Дениъл.

— Не могат ли тези хора да ни оставят на мира? — оплака се гласно тя. — Какво зло съм ви сторила?

— Не, не е това — успокои я Робърт. — Човекът просто иска да поговори с теб.

Преди тя да успее да отвори устата си, Робърт се обърна, подбра играещите деца и вкупом ги напъди от стаята. Накуцвайки след тях, той се обърна важно към Дениъл с изражение, че е постигнал нещо, и му кимна, сякаш му подсказваше, че сега би могъл да продължи насаме с работата, по която беше дошъл. В този жест имаше някакъв копнеж и толкова мъдрост, че те сякаш се предадоха и на Дениъл, ала гласът на жената го върна към действителността.

— Какво искате от мене? Виждате, че съм заета. Трябва да свърша тази работа до седем.

Дениъл прикова своя настойчив и сериозен поглед върху Ани Ленг. Тя беше жалко създание, силно гримирана, не стара, но вече похабена, както личеше, от тежък живот и зла участ. На всяка от бузите й грубо се червенееше петно, а под очите й имаше синкави торбички. Глезените й, подаващи се изпод измачканата, износена пола, бяха безформени и подути. Седеше с шал, обгърнал тесните й рамене. Не беше спряла нито за секунда шиенето и след като той бе влязъл в стаята.