Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Дениъл пристигна в Левънфорд в осем часа същата вечер, въодушевен и в отлично състояние на духа. Когато влакът влезе в завоя при Дъмбрек, погалиха го последните слънчеви лъчи — в късния следобед небето се беше разчистило до неочаквана, ярка синева и той доби чувството, че се носеше по игриви вълни от светлина.

Дрехите му бяха изсъхнали на тялото през време на пътуването до дома. Усещаше леко пристягане в гръдния кош, а краката си малко схванати. Докато във вечерния здрач бързаше по Чърч стрийт към квартирата на Грейси, ушите му бучаха, но Дениъл не обръщаше внимание на това. И макар че не беше ял почти нищо през целия ден, дори и не помисляше да се прибере вкъщи за вечеря, преди да е видял племенницата си. Веднага трябваше да й съобщи голямата новина.

Но жалко за старанието и енергията му. Грейси не си беше у дома. Когато почука на Колидж Роу, номер 3, отвори му мисис Глен и с поглед, насочен някъде над главата му, отвърна предпазливо:

— Тя излезе от къщи в шест часа.

Лицето на Дениъл посърна.

— А кога ще се върне?

В тона на хазяйката се долавяше дискретност:

— Е, не спомена кога ще се върне. Не ми се вярва да закъснее. Макар че не мога да кажа това със сигурност.

Дениъл още се помайваше и не си тръгваше.

— Не знаете ли къде е отишла?

След моментно колебание хазяйката го дари с професионално уклончивата си усмивка:

— Не съм такава, че да се интересувам къде ходят наемателите ми. От това изобщо няма полза, никога. Какъв ужасен ден имахме днес, нали? Макар че сега времето се пооправи и може би утре пак ще имаме топъл ден. Лека нощ, мистър Нимо, и благополучно завръщане у дома.

Вратата учтиво и безшумно се затвори пред лицето му и на Дениъл не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне. Все пак не му се искаше да се оттегли мирно и тихо по пътя си. Трябваше да поговори с някого. Трябваше, трябваше да сподели вълнуващата новина за откритието си, за всичко онова, което бе направил и сега възнамеряваше да стори. То беше нещо по-велико и по-голямо, отколкото гърдите му можеха да поберат.

Улиците бяха вече тъмни, магазините затворили преди повече от половин час. Така че той се запъти към своя приятел аптекаря.

Хей поне си беше вкъщи. Седеше си в стаята над аптеката, с чехли на големите си крака и „Логиката“ на Мил на коленете. Откъснат от тезгяха си и лениво отпуснат в креслото, на лицето му бе изписано още по-ярко изражението на всезнаещ цинизъм.

Когато Дениъл се появи при него, аптекарят се взря в лицето му с онази иронично критична изпитателност, която самият Хей наричаше „да му хвърля един поглед“. След това, преди Дениъл да успее да проговори, Хей забеляза сатирично:

— А, това си ти, мое хубаво малко човече! Влез! Гледай само да не се препънеш в себе си. А по закона за земното притегляне може и да паднеш.

Дениъл беше в твърде повишено настроение, за да се подразни. Седна на един стол и ликуващ възкликна:

— Намерих го!

През дългия си нос аптекарят вторачи любопитен поглед в Дениъл.

— И аз се досетих, че си го открил. Човече, ти си съвършен пример на homo eedioticus 21 21 Човек идиот (лат. непр.). — Б.пр. . Не си ли навлече достатъчно неприятности с онази жена, че сега да се главоболиш и за копелето й?

— Не бива да говориш така — протестира горещо Дениъл. — Казвам ти, Хей, то ми направи много силно впечатление, това дете. То е невинно малко създание. А пък мястото, където живее, е просто помийна яма на мизерия и поквара. Не вярвам момчето да е видяло зелена поляна или да е вдъхнало поне глътка чист въздух през целия си живот. А никога не циври или хленчи. То е, о, човече, за мен то е вдъхновение.

Хей се изсмя с най-предизвикателния си смях.

— Какви ми ги бръщолевиш?

— Това е Божията истина — не отстъпваше Дениъл. — Той е изключително момче. Едва седемгодишен, а посреща нещата като зрял мъж. Трябваше да го видиш как се грижи за онази жена Ленг — болнава напоследък — и за другите деца. Той трябва да има по-добър шанс в живота. Ние трябва да го измъкнем от онова място. Това е неговият едничък шанс.

— Карай тогава както си знаеш. Ами като го вземеш, какво ще правиш с него?

— Не разбираш ли, че и майката, и синът ще спечелят от това? Грейси ще му създаде дом. Може и да ти е смешно, но това ще е нейното спасение. Ще й намеря някаква работа малко по-настрани от Левънфорд, където бяха така груби и жестоки с нея.

Замълча, за да си поеме малко дъх, след това продължи:

— Казвам ти, приятелю, с Божията воля преди края на седмицата ще съм събрал майката и сина.