Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

С унил дух той влезе в къщата, закуси и тръгна на работа. Беше малко позакъснял от обичайното си време, защото тъкмо когато пресичаше площада, градският часовник удари осем и половина. Инстинктивно ускори крачките си. И тъкмо свиваше покрай ъгъла на Хай стрийт, когато раздавачът, вече тръгнал на сутрешната си обиколка, го спря и му подаде едно писмо. В син плик, то имаше вид на официално. Странно възбуден, с настръхнала кожа Дениъл го отвори.

Околийски съд

Уинтън

19 юли 1911 г.

Уважаеми господине,

Във връзка с вашето запитване от 7-мо число миналия месец можахме да направим справка в архивите на градския съд и сега сме в състояние да ви уведомим, че мисис Ани Ленг, бивша жителка на Метвън, Пъртшайър, понастоящем живее на номер 17, Клайд Плейс, в Къркбридж. Напоследък мисис Ленг е била призована пред съда по обвинение, че е нарушила член 15А от Закона за закрила на децата и е била поставена на изпитателен срок.

Ако можем да ви бъдем и по-нататък полезни по този въпрос, не се колебайте да влезете отново във връзка с нас.

С уважение, господине, ваш покорен

Ендрю Рос

Секретар на Уинтънския съд

Сподавен вик се откъсна от гърлото на Дениъл, вик на радост и триумф. Най-после, най-после бе попаднал на вярна следа. Въпреки малко обезпокоителния тон на писмото, новината, която то съдържаше, беше официална и положителна. След всичките си безплодни набези сега той приветства писмото като блеснал фар в тъмно и бурно море. Нямаше нито миг за губене. Днес не би отворил студиото. Проникнат от нова вяра и нова сила, той погледна часовника си и без колебание се обърна на петите си и се отправи към гарата.

Тук след кратко чакане зае мястото си в едно третокласно купе на влака за Уинтън в девет часа. Докато локомотивът пухтеше през долината, той седеше напрегнат и нетърпелив, с невиждащи очи, вперени в ивицата камъш, ограждаща блатистата местност, където под ситния дъждец флегматично пасяха няколко крави.

Стигна в Къркбридж рано след пладне. Памукопредачниците — главната индустрия на това голямо предградие на Уинтън — тъкмо разпускаха работниците си за обедната почивка. Стотици жени със забрадки изтичаха като поток от големите фабрични порти, като армия в поход. От оловното небе ръмеше неспирен дъжд върху тази печална и мрачна сцена и превръщаше непочистения калдъръмен път в море от кал.

Дениъл попита един полицай за пътя до Клайд Плейс и като вдигна яката на палтото си, се шмугна в тълпата. На края на главната улица сви вляво и като мина покрай желязната статуя на един от големите фабриканти в окръга, навлезе в по-беден квартал на града.

Никога преди не беше виждал такива мрачни и нерадостни постройки. По канавките течаха зловонни води от бояджийските фабрики. В дворовете висеше простряно на въже захабено, мърляво пране. Почти всеки вход водеше към бар или кантора на букмейкър 20 20 Лице, събиращо облозите при конните състезания. — Б.пр. .

Най-лошите опасения на Дениъл се оправдаха. Попечителката на сина на Грейси, мисис Ленг, бе паднала дори по-низко, отколкото той вече предполагаше.

Прекоси постлан с калдъръм площад и влезе в уличка, тясна като канал, между високите постройки. Този канал, застлан с воняща кал, бе обозначен с очукана синя емайлирана табелка — „Клайд Плейс“.

Дениъл бе обладан до премала от душаща го умора, физическа и душевна. Вонята на тази уличка и бордеите, които я ограждаха от двете й страни, смразиха кръвта му. Беше така мрачно, че дори и в най-ясния ден тук едва ли проникваха слънчеви лъчи. Като в дъно на кладенец. Изведнъж Дениъл поиска да се махне, да избяга оттук някъде в откритата степ, където свежият въздух би го пречистил.

Ала нервната му възбуда, сега усилена почти до истерия, не му позволи да се върне назад. Той влезе в пасажа, водещ до номер 17 и заизкачва стълбите нагоре. Стълбището не бе по-лошо от обичайните за този квартал. Тъй като обиталището бе построено на принципа „гръб до гръб“, нямаше прозорци. Горелките на газовото осветление бяха запушени, а на една от площадките капеше смрадлива вода от пукната канализационна тръба.

Дениъл изкачи три етажа, събирайки кураж и сили от безмълвната молитва на устните си, когато изведнъж се препъна и едва не падна. На стъпалото седеше момче. През лепкавия полумрак Дениъл вторачи поглед в него. Момчето, изглежда, по философски убиваше времето, като си играеше с малки заоблени камъчета, които подхвърляше и ловеше във въздуха с опакото на ръката си.