Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Седнала всред другите, Грейси чуваше всичко това, но отпърво едва ли го разбираше. После осъзна, че то бе насочено към нея, всяка дума беше камък, запратен към главата й. Не можеше да се помръдне. Нещо в нейната неподвижност плашеше, защото у нея се бе възцарил хаос и такъв рязък обрат в чувствата й, който бе почти непоносим. Бе дошла тук да се моли, да намери търпимост и разбиране. А ето как се отнасяха с нея!

Най-сетне всичко свърши. С въздишка на удовлетворение събранието се изправи на крака и църквата започна да се опразва.

Ако беше по-съобразителна, Грейси веднага щеше да стане и си тръгне. Ала тя остана на пейката няколко мига, като се опитваше да събере разпилените си сили, забравила, че отвън хората щяха да се съберат на групички, да поклюкарстват и разменят впечатления от постижението на пастора за този ден. Така че, когато най-после стана и си тръгна, тя бе принудена да се изправи срещу всички тях, по-отблизо и по-жестоко отпреди.

Слезе по стъпалата между групичките богомолци. Вървеше бавно, с надеждата да зърне приятелско лице, някой, с който да размени едничка дума на поздрав. Нямаше такъв. Разговорът им секваше, докато минаваше край тях. Извръщаха главите си встрани. Никой, ни една душа не показа с нещо, че я забелязва. Давещо ридание се надигна в гърлото й. С наведена глава, тя се обърна и се запъти към квартирата си.

Този следобед слънцето успя да пробие сивите облаци и подчерта спокойствието и тишината на святия неделен ден. Седнала на плетения стол в стаята си, Грейси с невиждащи очи се взираше в сивата еднообразна гледка на покривите и комините пред себе си.

Ако само Франк Хармън беше в града, той поне би се оказал за нея някаква опора, би я отвлякъл от нерадостните й мисли. Уви, беше отишъл в Лондон по работа, за цяла седмица. Когато мракът се спусна, тя все още седеше там. Не се раздвижи и когато мисис Глен, загрижена и запъхтяна, изкачи стълбите и почука на вратата й, за да разбере какво й беше.

— Не бива така — каза хазяйката на влизане. Беше със зачервено лице и дъхаше на алкохол. — Не мога да понеса да те гледам как седиш сама. Ела долу при мен, пред камината.

Грейси поклати глава.

— Лоша компания ще съм за теб, мисис Глен.

— Тц-тц, драга моя. Не приемам отказа ти. Пукнат грош не давай какво говорят за теб! Ще ти капна нещо, което ще ти върне настроението.

За момент Грейси се поколеба, после се изправи. Защо в края на краищата да не приеме тази любезна покана? Какво я беше грижа? Щом градските светии и светици я бяха низвергнали, то тогава трябваше да се присъедини към грешниците. Не се възпротиви, когато мисис Глен обгърна с ръка талията й и я придружи надолу по стълбите.

През летните месеци Дениъл се радваше на ранното утро повече, отколкото на другите часове от деня. Ставаше в шест часа и след като занесеше на Кейт нейната чаша чай, движейки се безшумно по чехли из тихата къща със спуснати кепенци, се измъкваше навън в градината. С нощница, втъкната в панталоните, навлякъл старото работно палто върху мършавите си гърди, там той жадно вкусваше напоените с роса ухания на утрото.

Докато повлеклите се воали на изпаренията се разтапяха под жълтото слънце, а тихата красота на летния пейзаж изплува като на картина изпод мъглата, Дениъл работи в градината си. Кравите от фермата на Дръмърс, току-що издоени, се пръснаха по полето с тихо мучене. Големи капки роса примигваха и блестяха в цветовете на калцеолариите. И Дениъл с преливащо от възторг сърце усети свежия отпечатък от ръката на Създателя върху земята.

Ала в това понеделнично утро, седмица след като Грейси бе напуснала къщата, сърцето на Дениъл не беше спокойно. Градината му никога не бе изглеждала по-добре. Неговите секирчета 19 19 Благоуханно градинско цвете. — Б.пр. бяха израсли гигантски високи — пищна редица от бели, розови и бледовиолетови цветове, по четири, пет, дори шест на едно стъбло, с неразцъфнали пъпки, носещи обещание за още красота.

При все това погледът на Дениъл бе разсеян, умът му — загрижен и разтревожен. Целта, в постигането на която бе вложил цялото си сърце и която сега виждаше по-актуална и неотложна от всякога, не изглеждаше по-близо до осъществяването си.

През последните седмици бе изследвал и вече изчерпал всяка нова възможност в своето търсене на местонахождението на тази Ленг. И все напразно. Отново и отново бе кръстосвал градовете в околността по някаква илюзорна следа само за да види надеждите си грубо захвърлени в праха.