Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Без да погледне леля си, която несъзнателно й стори път, Грейси се качи горе и премина по коридора до стаята си.

С още разкривено лице и несигурни стъпки Кейт влезе в гостната, откъдето се чуваше шум от отваряне и затваряне на чекмеджета на горния етаж.

В сърцето си тя чувстваше, че се беше държала грубо и несправедливо с Грейси. В известен смисъл дори мразеше себе си и трябваше да се пребори и потисне един импулс, едно горещо желание да смекчи държанието си, да вземе племенницата си в ръцете си и да й каже, че съжалява. Да се обедини с Кейт и Дениъл против клеветите на Сюзън Моуът. Но не, трябваше да накара другите да страдат, защото страдаше и тя.

Дочу, че пред вратата спря файтон, после файтонджията влезе и помогна на Грейси да изнесе куфара си. Възцари се тишина. Но само за кратко. Почти веднага в антрето отекнаха стъпки и Дениъл влезе в гостната с измъчено и унило, напрегнато след пътуването лице.

— Кейт! — възкликна той. — Някакъв файтон мина покрай мен на улицата. Кой беше?

Тя безсилно скръцна със зъби. Видът на неговото разтревожено и нажалено лице, и то в такъв момент, я подлуди окончателно. Въпреки че го бе защитила пред Сюзън Моуът, въпреки че в сърцето си го обичаше, тя изкрещя с висок глас:

— Беше Грейси Линдзи. Една евтина уличница, заради която обиждат и унижават жена ти пред целия град. Накарах я да си събере багажа.

— Н-не, Кейт! — заекна той ужасен.

— Да, направих го. И бих го сторила пак и пак, за да й го върна за всичко. Като си помисля с какво трябваше да се примирявам, иде ми да потъна вдън земя от срам.

Ненадейно тя пристъпи крачка напред и сграбчвайки го за раменете, така го разтърси, че зъбите му изтракаха. После изведнъж го пусна. Той се върна назад през отворената врата, олюлявайки се като замаян, докато се блъсна в твърдата дъбова подпорна греда.

Кейт избухна в истеричен плач, обърна се, изтича в спалнята и затвори вратата след себе си. Сърцето й болезнено се бунтуваше в гърдите, препращайки болката си по лявата й ръка.

Защо, о, защо трябваше да се разстройва така?! Не беше скроена за такива сцени, наистина не беше. С треперещи пръсти тя потърси из чекмеджето хапчетата си за сърце, които лекарят й бе предписал. Успя да погълне две. След това се отпусна на леглото си и се разтърси от горчиви ридания.

Дениъл бавно се изправи и с глава, наклонена встрани като на някакъв клоун, остана заслушан в сподавения плач на жена си горе. Устата му бе отворена с някакво детинско учудване, а ясносините му очи бяха присвити плахо от сполетялата го объркваща беда. Поведението на Кейт никога не бе бивало така неразбираемо за него, както в този ужасен момент.

Вече извън къщата, по пътя си за града Грейси седеше в полюшкващия се файтон, подпряла горящото си лице с ръка. Луната излъчваше меката си светлина, издигнала се вече високо в тъмното, украсено с бисери небе. Една сълза се претърколи изпод клепача й и тя усети в устата си соления й вкус. Никога не се беше чувствала толкова окаяна, нещастна и лишена от надежди. Какъв всъщност беше нейният живот? С какво беше заслужила това изпитание?

След петнайсетина минути файтонът стигна до града и като сви от Чърч стрийт в Колидж Роу, спря пред голямата къща на мисис Глен, постройка със съмнителни претенции за порядъчност и сива фасада, извисяваща се над съседните сгради в тясната уличка.

От двайсетина години насам тук на номер три вдовицата Глен се препитаваше от наематели. Освен постоянните й пансионерки, преподавателката по френски в колежа и библиотекарката на института, наемателите на мисис Глен обикновено бяха млади мъже, които нямаха корени в Левънфорд, а пришълци на работа тук, дошли да припечелят нещо или да усвоят някой занаят в корабостроителницата. А преди осем години и Низбит Валанс бе отседнал у мисис Глен като стажант инженер в предприятието на Ралстънови.

Сега обаче зданието номер три на Колидж Роу някак не се открояваше с такова превъзходство над останалите къщи, както някога. Видът му будеше тягостно усещане за обща западналост. Хората говореха, че Маргарет Глен занемарила всичко, защото напоследък все повече и повече затъвала в отколешната си слабост и привързаност към бутилката.

Беше вече тъмно, когато Грейси почука на вратата под бледата светлина на уличната лампа отсреща.

— Имате ли стая под наем?

На входа бе застанала Маргарет Глен, жена с едър бюст, много червено лице и влажни очи. Беше облечена в черно, с пола, нашарена от мазни лекета, и блуза, зееща широко там, където липсваше копче. Имаше топъл, почти чувствен глас, с нещо нездраво в тона си.