Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

— Там е бедата, Грейси. Ти твърде лесно се влюбваш в мъжете.

Тя неволно се дръпна назад, сякаш я беше ударил в лицето. В очите й, вторачени в него, се изписа болката, която думите му й бяха причинили. Лицето й потъмня и против волята си тя повиши глас:

— Разбирам какво искаш да кажеш. Много красива, джентълменска забележка. И то след като ти дадох думата си, че те обичам.

— Не ти вярвам — отвърна той. — Нито някой друг в Левънфорд би ти повярвал. Не, не! Твоята репутация тук не би могла да се нарече безупречна. О, по дяволите! Защо наистина трябва да споря с теб? Аз си имам мое собствено положение в обществото, за което се грижа. Не мога да си позволя да се забърквам скрито с нещо нечестно. Не трябва никога повече да се срещаме с теб. Всичко между нас отмина и е свършено.

— Разбирам… сега ти си обществена фигура, Дейви. Може би ще станеш и кмет един ден. Не би могъл да се забъркваш с такива като мен. — Гласът й, треперещ от страстно презрение, отекна в кантората.

— За бога! Не говори така високо! — Той нервно хвърли поглед към вътрешната врата. — Там ме чакат хора… мисис Стот и жената на пастора.

— Какво ме е грижа? Нека чуят какъв мизерен, евтин и дребен страхливец си ти. Ако съм направила грешка, направих я с щедрост. Не се продадох за едно съдружничество в адвокатска кантора.

— Грейси… цялата улица ще те чуе.

— Колко получи за нея, Дейви? Гледай облигациите да са с позлатени ръбове…

Парещи, горчиви сълзи рукнаха от очите й, тя конвулсивно захълца и мислейки само как по-бързо да избяга оттук, диво се втурна през чакалнята, без да вижда жените, които седяха там.

Когато тя си отиде, Мъри остана като вцепенен, блед, вперил поглед в празното пространство пред себе си. Изведнъж с буен жест той сграбчи тежестта за затискане на книжата си, като че ли искаше да я запрати в стената, но успя да се овладее. Възвърнал самообладанието си, той стана да въведе двете си клиентки, които го очакваха.

Седмица по-късно, около четири часа в един сив съботен следобед Кейт Нимо седеше сама вкъщи — Грейси беше излязла, а Дениъл отново се беше отправил на едно от тези пътувания, които се оказаха източник на нарастващо разочарование за него и раздразнение за самата нея.

Наистина лицето на Кейт бе леко смръщено, може би несъзнателно и мислите й усилваха тази гримаса. Не беше доволна от начина, по който вървяха нещата в нейното добре управлявано и поддържано досега домакинство. Още по-малко пък й бяха приятни слуховете, които стигаха до ушите й от града.

В този момент на входната врата се позвъни. Донякъде изненадана, защото не беше свикнала да приема много посетители, Кейт стана и отвори. А там на прага видя високата мършава фигура на мисис Моуът, жената на пастора.

— Случи се да минавам оттук — забеляза Сюзън Моуът, — та реших да се отбия.

— Колко любезно от твоя страна — отвърна Кейт. — Няма ли да влезеш?

Макар че тонът й беше вежлив, нервите на Кейт се изопнаха и докато въвеждаше посетителката си в гостната, усети как лицето й пламна и руменина изби по бузите й.

Съпругата на пастора беше всичко онова, което самата тя, Кейт Нимо, можеше да бъде — господарка на пасторското жилище, домакиня и арбитър на кръжеца по ръкоделие и на месечните чайове, жена с висока обществена значимост в града. В плоската пазва на Кейт нямаше много място за завист. Ала другата жена с острия си език и покровителственото си държание често бе наранявала Кейт и бе породила дълбока антипатия у нея.

— Вярвам, че си добре — каза Кейт с престорена живост, когато Сюзън седна. — И съпругът ти.

— Пасторът — отвърна мисис Моуът, отхвърляйки важно всяка фамилиарност — е добре.

Мълчание. По всички правила на левънфордския етикет сега посетителката би трябвало да се заинтересува за съпруга на домакинята си, но Сюзън Моуът не го направи и този пропуск дълбоко я засегна. Стаявайки огорчението си под престорена оживеност, Кейт забеляза:

— Не е ли прекрасно времето за сезона? Дениъл спомена вчера, че това бил най-хубавият юли, който можел да си спомни. И да ти кажа право, това лято цветята му изглеждат чудесно.

— Х-м-м! — обади се късо Сюзън Моуът.

Тя сложи пенснето си с позлатена рамка на дългия си костелив нос и се огледа из стаята, сякаш търсеше белези на немотия или небрежност.

— Той още ли организира тези молитвени събрания на открито в Далрич?

Червените петна по землисто сивите бузи на Кейт се разшириха и потъмняха. С голямо усилие тя успя да отговори с разумен тон: