Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

За момент Дейвид запази унило мълчание, после изведнъж цялото му настроение сякаш се преобърна и го напуши истеричен смях. Всичко беше толкова идиотско. Нима Уолди мислеше, че той ще избяга! Нима не схващаше, че техните интереси бяха неразривно свързани?

Да, да, цялото му бъдеще беше свързано с Уолди. Там беше пътят към силата и богатството. Не можеше да се откаже от това — нямаше причина да се колебае. Защо му трябваше да се забърква с Грейси Линдзи? Та тя му беше изменила с Уудбърн, беше се омъжила за Низбит Валанс, сега за него би могла да бъде едно нищо. Беше дори по-малко от нищо: неуравновесен характер, при всичката си хубост и чар, жена, върху която очите на хората винаги щяха да се спират с лошо предчувствие и подозрение.

За секунда той взе решението си. Вдигна чашата си и я пресуши. Срещна погледа на Уолди, без да трепне.

— Колкото по-скоро насрочим сватбата, толкова по-добре ще е за мен.

За малко настана мълчание, през което Уолди разучаваше с поглед лицето на Мъри. После по лицето на предприемача бавно се изписа широка усмивка. Той сърдечно потупа Мъри по гърба.

— Знаех, че си добър момък, Дейви. Ще направим сватбата през идния септември.

Изправи се и хвана Дейви под ръка.

— Ела сега да отидем при дамите и да им кажем.

На следващата вечер Грейси бе приключила с дневната си работа в кантората на „Кедив Лайн“. Приготвяше се да си тръгне пред малкото огледало над бюрото си, нагласяйки шапката си с кокетните жестове на хубава жена.

Куриерът и старшият чиновник вече си бяха отишли, но Грейси, която имаше още цял час до шест часа, нямаше защо да бърза. Спокойно и бавно взе ръкавиците си и се запъти към вратата, когато звънецът от стаята на мистър Хармън иззвъня. Тя се спря, обърна се и влезе при него.

Хармън седеше в люлеещия се стол с вдигнати крака и току-що запалена пура между пълните си устни. Той й се усмихна приятелски и изправи масивното си тяло в стола.

— О, Грейси — възкликна той. — Питах се дали са ме търсили от корабостроителницата този следобед?

— Не, не са. Ако бяха телефонирали, положително щях да те уведомя.

— Добре. Бързо навлизаш в работата. Не я намираш много трудна, нали?

— Ни най-малко. Бях свикнала да пиша на машина докладите на Низбит.

Хармън се усмихна снизходително. Той бе вперил поглед в нея, поглъщащ тайно, с алчни очи линиите и формите на грациозното й тяло. Никога не е бивала по-хубава, а очите й излъчваха сияние, което той не беше виждал преди.

— Беше ли щастлива с него? — попита я тихо той.

Тя се поколеба за момент.

— Достатъчно щастлива.

— Достатъчно щастлива! — повтори той думите й, а усмивката му стана по-широка. — Бракът е лотария, скъпа моя.

После, тъй като тя не отговори, продължи:

— Надявам се, че си щастлива тук… разбираш ли ме?

— Да, Франк. Ти си много мил.

— О, нищо особено. В известен смисъл и двамата сме в еднакво положение. И двамата сме пътували по света, а сега трябва да живеем в този мърляв малък град.

— О, не! — протестира тя. — Не е точно така.

Той се засмя.

— Почакай и ще видиш. Аз самият не бих могъл да остана тук, ако нямах възможността от време на време да бягам. Знаеш, че пътувам много, като комбинирам работата с удоволствието. Тази есен ще ходя в Испания. Чаровна страна. Препоръчвам ти я за времето, когато животът тук ще те отегчи.

Той изведнъж замълча като поразен от щастлива идея и погледна часовника.

— Времето напредва. Защо не се поразходим с колата? Човек не може да диша тук. Можем и да вечеряме в „Маркинч Армс“.

Мъжкото внимание винаги я ласкаеше и радваше и тя беше очаквала тази покана от няколко дни. При все това поклати глава и се усмихна.

— Съжалявам, Франк, но вече съм заета тази вечер.

Гъстите му вежди леко се присвиха, но въпреки това лицето му не се промени. Той започна да разглежда ноктите си, които бяха грижливо изрязани и изпилени.

— Някой мъж?

Тя закачливо контрира:

— Приличам ли ти на някоя, която излиза с жени?

— Кой е той тогава? Красив чужденец?

— В този мърляв малък град? — Тя пародираше думите му. — Не говори абсурди, Франк.

Той дръпна от пурата си, успокоен.

— Е, в такъв случай не настоявам. Но не забравяй: като твой приятел аз определено се интересувам от това как живееш. Ще разчитам на теб за друга вечер.

С уклончива усмивка тя игриво му се закани с пръст. Не й беше непознат сластният блясък в явно добродушните му очи, но тя знаеше, че винаги би могла да борави с мъже от типа на Франк Хармън. Или пък с който и да е мъж всъщност. Имаше ги в краката си толкова много.