Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

— Ела сега, Дейви! Да седнем и да хапнем нещо!

„Хапването“ беше по-малко вечеря, повече — късен, богато сервиран чай. Главното блюдо беше пушена сьомга, подсилено с печено овнешко филе и студена шунка. В добавка — обилно количество кифли и препечен хляб, поднос овесени питки, друг с пасти, трети с маслени хлебчета, бисквити и накрая млечно желе, оцветено розово и потрепващо в чинията. На масата имаше достатъчно храна — и Уолди често отбелязваше този факт — достатъчно, за да изхрани едно обикновено семейство цяла седмица. И сега, след като се захвана с тази тема, благоразположено убеждаваше Мъри и той да прави същото за гостите си.

Въпреки разсеяността му, за Дейвид не остана незабелязано, че предприемачът беше по-словоохотлив и сърдечен от обичайното, а жена му, напротив, забележимо по-малко. По семплото лице на мисис Уолди бяха изписани някаква осторожност и напрегнатост, тя седеше изправена на стола си с вид, твърде различен от обичайното й изражение на топлота и слабост към него. Отговаряше на забележките му без ентусиазъм и изглеждаше нащрек, дебнеща и за най-малкия пропуск от негова страна.

— Подай оцета на мистър Уолди, Дейвид! — В гласа й прозвуча необичайна нотка на порицание.

От друга страна, Изабел бе по-открито влюбена от всякога. Беше облякла нова синя рокля с къси ръкави, ниско изрязана под шията и носеше малко шалче. Личеше, че много се беше погрижила за външността си и обилно се бе напръскала с новия парфюм „Джоки клъб“. В обноските й се съдържаше цялата свенливост на сгодена млада жена, а кукленски сините й очи чезнеха по Дейвид всеки път, когато я погледнеше. Той имаше усещането, че нейната ръка, шареща под масата, търсеше да се съедини с неговата.

— Не си опитал маслените хлебчета — нацупи се тя. — Направих ги специално за теб.

Той си взе едно и вълна от благодарност обля лицето й в руменина. Напук на себе си Мъри се развълнува. Не беше самомнителен. Изведнъж почувства, че нейната привързаност към него беше нещо, което той би трябвало да цени. Макар и да не бе надарена с особено подвижен ум, тя беше едно чувствително момиче от обикновения, безопасен вид и всъщност не изглеждаше грозна с руменото си лице и закръглената си фигура. Тази вечер от начина, по който си беше направила косата, чертите на лицето й бяха загубили тромавостта си, а устната й не беше така провиснала.

— Изабел е рядка майсторка на маслените хлебчета — кимна одобрително предприемачът и си взе едно.

— Да — съгласи се жена му, — никога не ме хваща шубе, че нейното печиво ще ме изложи.

Мисис Уолди употреби простолюден израз, лицето на Изабел се промени и тя погледна майка си с досада. Тази достойна жена винаги подлагаше на изпитание чувството на изтънченост у дъщеря си.

Тази изтънченост у Изабел беше своеобразна, странна физическа реакция, която се предизвикваше дори от най-дребни прояви на неделикатност във всекидневието, например употребата на думи като пот или слюнка дори в подходящ контекст. Тя се изчервяваше дори при вида на космите по ръката на баща си, която той протягаше, за да я потупа по рамото, с една дума реагираше на всичко, което макар и далечно, напомняше за неприлична грубост.

Дълго време тя бе копняла да се влюби и се беше опитвала да си представи, че обича различни младежи от Левънфорд, които, заради положението на баща й, с готовност я ухажваха. Ала при всички тези случаи физическата реакция попречваше.

Младият Едгар Моуът, синът на пастора, смятан от мнозина за подходяща партия, я бе отблъснал с това, че яката на сакото му винаги бе поръсена с пърхот. Мънго Крофърд, студент медик и наследник на практиката на баща си, биде отхвърлен, защото веднъж, докато я целуваше, вмъкна езика си между устните й. Колкото до младия Дики, останала сама в светилището на спалнята си и полюшвайки се на стола люлка, Изабел отчаяно бе възкликнала, обладана от космическа мъка: „О, господи! Господи! Самата му миризма ме поболява!“.

И тогава се появи Дейви Мъри — хубав, изискан и порядъчен. У него, колкото и внимателно да търсеше, тя не можеше да открие нещо, което би я отблъснало. И така, освободена от обсебилата я натрапчива идея, Изабел направи от Дейви своя образец за мъж. Истински сър Ланселот 15 15 Един от рицарите на Кръглата маса на крал Артур. — Б.пр. . Тя чезнеше, когато го нямаше, слушаше прехласната думите му, грееше се под слънцето на усмивката му.

Тази вечер все пак Дейви не й се усмихваше така често. В него растеше подозрението, че нещо скрито бе надвиснало над отрупаната с ястия маса. И наистина, когато привършиха вечерята, Уолди и жена му почти незабележимо си размениха погледи. Мисис Уолди стана: