Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

След няколко минути, вървейки по Хай стрийт, тя реши да не се прибира вкъщи за чая. Напоследък по един сдържан начин Кейт бе охладняла към нея. По каква причина — Грейси не се досещаше. А Дениъл, още зает с издирването си, бе разсеян, отдалечен някак в обноските си. Грейси не искаше да потиска онова чувство на свобода и очакване, което сега се надигаше в гърдите й.

Наистина от момента, когато Дениъл бе поставил въпроса за детето й, Грейси подсъзнателно, но упорито бе отказала да помага в осъществяването на намеренията му. Епизодът с Уудбърн бе едно изживяно безразсъдство, което тя беше погребала в миналото и сега нямаше никакво желание да възкресява.

Детето, което баща й отстрани от нея, преди даже да го беше видяла, за нея не означаваше нищо. И тя самата, разбира се, не можеше да означава нещо за детето, което вече имаше изградени чувства и привързаност към други. Защо би трябвало да разстройва сега едно вече стабилно установено положение, в което нещата бяха по местата си, да разкъсва здравата тъкан, която времето бавно бе образувало около онази рана?

Не, тя не искаше това, особено сега, когато отново бе спечелила любовта на Мъри и можеше да изгради бъдещето си върху един щастлив брак. Нищо не биваше да й попречи за това.

Дениъл, тя беше уверена, скоро щеше да се умори от тази гонитба на вятъра и охотно щеше да остави нещата такива, каквито бяха… или по-точно такива, каквито тя чувстваше, че трябваше да бъдат, когато нейните надежди се осъществяха, когато истински би разцъфтяла и нейната индивидуалност.

Градът бе почти пуст. Беше онзи нулев час, когато децата залягаха над уроците си, когато повечето домакини бяха заети с готвене на вечерята, когато никой не се мяркаше по улиците, освен няколкото старци и едно бездомно куче на площада. Това не притесняваше Грейси. С ленива походка, без да бърза, тя реши да се поразходи и огледа витрините.

Влезе в книжарницата на Патън, през няколко врати от кантората на компанията, и си купи вестник „Левънфордски куриер“. Можеше и да поостане за момент, да побъбри с Илайза Патън, все същата мис Патън, със сатенената блуза с висока яка и мрежата й за коса. Едно време мис Патън имаше репутацията на много начетена жена и познавачка на романите от нейната малка, но подбрана заемна библиотека. Ала по някаква причина мис Патън не беше в настроение да разговаря с Грейси. Вежливо размени няколко думи, но бързо се отстрани от тезгяха си.

Защо ли ме гледаше така, помисли си Грейси на излизане от книжарницата. Е, няма значение! Тя отхвърли с усмивка по-нататъшните размишления по въпроса. Може би Илайза беше по средата на последния си криминален роман и изгаряше от любопитство да узнае дали мъжът с мустаците действително беше граф.

Все още със същата нежна усмивка, застинала на устните й, Грейси сви по Клайдвю Роуд и минавайки през източните покрайнини на Левънфорд, най-сетне достигна подножието на хълма Дъмбрек.

Тук, където пред нея се разстилаше широкият естуар на реката, а зад нея се ширеше паркът на имението Дъмбрек, можеше да си представи, че се намира на мили разстояние от всичко, което напомняше за града. С въздишка на облекчение тя седна на ниския каменен зид, който ограждаше парка. Тук беше обичайното място за срещите им и Дейвид щеше да пристигне всеки момент.

Тя погледна часовника си. Може би беше подранила малко. Нямаше нищо против да почака. Съзнаваше разсеяно, че особено щастливото и приповдигнато настроение присъстваше и като физическа наслада в самата сърцевина на съществото й. Най-после нещата се подреждаха добре за нея.

Замечтана, тя планираше бъдещето, мислеше си за дома, който щеше да съгради, как щеше да помага на Дейвид в кариерата му, кариера по-добра от онази, която някога би постигнал с Изабел Уолди. Тя би му спечелила приятели и поддръжници, би го направлявала към държавна служба, после към съдийска длъжност и накрая в Парламента.

Свали шапката си и остави слънчевите лъчи да златят голата й глава. Дори при тази светлина нейната кожа беше така нежна, че яркостта на небето в ранната вечер само подчертаваше красотата й. Цветът на кожата й, поначало топъл, сега се насищаше от залязващото слънце, което подчертаваше физиономията й, стила й, които бяха индивидуални, само нейни. Малкият кафяв шал например, който бе увила около шията си, й придаваше някаква пикантност, някакъв странен, изтънчен чар, далеч над стойността на обикновената тъкан, от която шалът бе изработен.