Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

И преди всичко в нея имаше толкова свежест. Ако я погледнеше някой, седнала на този стар зид, той би почувствал, че тя би могла да извърви и двайсет мили по тези прашни пътища, без да загуби и частица от своята хладна напетост. Пак би била спретната и усмихната, докрай изпълнена с онази тайна и неизтощима жизненост.

Само че Дейвид закъсняваше, изглежда, е бил затруднен да се измъкне. Тя разгърна вестника, който бе взела, с мисълта, че може да запълни времето си, докато чакаше. Вестникът, както и мис Патън, малко се беше променил — същите обяви и съобщения, същите тържествени и високопарни изявления: „В града ни отново се възбужда интересът към предстоящата изложба на цветята…“.

Грейси пак погледна часовника си. Господи! Дейвид наистина закъсняваше — вече с половин час! И все още не се виждаше тъмната му, забързана фигура по проточилата се надалеч бяла отсечка на пътя. Малък облак на недоумение се събра зад очите на Грейси.

Прелисти пак вестника, за да намери някаква по-интересна новина.

И тогава изведнъж зърна краткото съобщение. Беше наистина кратко, макар и водещо в колоната за местни клюки, която от незапомнени времена бе съществувала под заглавието „Драскулки между другото“. Редовете сякаш подскочиха от напечатаната страница и я удариха със злостна, страшна сила. Съобщението огласяваше, че Дейвид Мъри и Изабел Уолди щяха да се венчаят в енорийската църква на първия ден от септември.

Грейси, забравила сякаш да диша, се взираше в редовете, а цялото й тяло бе застинало неподвижно. Погледът й бързо се отмести към пустия път, после пак така бързо се сведе надолу.

Без да съзнава, тя започна да сгъва вестника, докато се получи малък, сбит квадрат. Като не можеше повече да се сгъва, продължи глупаво да притиска вестника с ръцете си. Така мина известно време и изведнъж друга мисъл я осени. Бързо се изправи, сякаш засрамена, че някой можеше да я види как чака търпеливо един мъж, който никога нямаше да дойде. С наведена глава Грейси пое обратно по пътя, по който бе дошла.

Когато влезе в града и постепенно наближи площада, по улиците вече имаше повече хора. Някои от тях се обръщаха и я заглеждаха, ала Грейси не забелязваше тези погледи. В ума й се вихреше главозамайваща мъглявина от съмнения и болка. Да, да. Грешка, разбира се. Отпечатали са някаква глупава клюка и това беше всичко. Не беше вярно. Дейви просто не можеше да направи такова нещо. Той беше неин, винаги е бил неин. Тя повдигна глава. Дишаше учестено. Инстинктивно ускори крачките си. След минута прекоси малката глуха уличка зад църквата и през страничния вход се втурна направо в кантората на Мъри.

— Дейви — извика тя, — трябваше да дойда и те намеря.

Той се стресна, като я видя. Седнал, с лакти, облегнати на бюрото, и с портрета в сребърна рамка пред него, той промени цвета на лицето си и погледът му се сведе към вестника, който тя все още държеше свит в дясната си ръка. За минута никой от двамата не проговори, после Мъри, ядосан на собствената си слабост, направи опит да се стегне и да дойде на себе си.

— Не би трябвало да идваш тук, Грейси. Зает съм.

Изпод мекия муселин на блузата й гръдта й потрепна конвулсивно като птичка, бореща се да се освободи.

— Чаках те и чаках да дойдеш при Дъмбрек.

— Е! — Очите му избягваха нейните. Настана пауза. — Вече знаеш как стоят нещата. Няма никаква нужда да се вдига шум.

— Дейви! — Тя протегна ръка към него, като че ли искаше да хване нещо, което той бе дръпнал към себе си. — Защо ми говориш по този начин? И защо не ми го каза… по човешки?

— Ти знаеше всичко, каквото имаше за казване. — Гласът му звучеше твърдо и враждебно, погледът му все така бе прикован в пода. — Много преди да се завърнеш, аз бях сгоден за Изабел Уолди. И сега ще се оженя за нея.

— А ние двамата с теб, Дейви? Винаги сме си принадлежали един на друг, действително и вярно, от самото начало, въпреки всички глупави и погрешни стъпки, които направихме. Изабел не е жена за теб. Не си ли спомняш какво ми каза на Дънбег, на езерото?

— Онова беше пролетна лудост — продължи той да се защитава. — Освен това знаеш в какво положение бях поставен. То означаваше, че си търсех белята.

— Тогава, значи, не ме обичаш, Дейви? — попита тя с приглушен глас. — Знаеш, че аз те обичам.

Той най-сетне вдигна глава и я погледна. В тази мрачна стара кантора тя беше тъй хубава, дори по-хубава в мъката си, че гневът и угризенията му се задълбочиха. В този момент той мразеше и презираше самия себе си. Затова искаше да я нарани още повече. Каза й: