Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Тръгна по пътеката, чудейки се къде да седне, тъй като църквата бе по-пълна с богомолци, отколкото бе очаквала. Накрая седна на една от страничните пейки, на която имаше само една жена — мис Айза Дън.

И тогава старата мома Дън, която до този момент не беше забележима с нищо, записа навеки името си в историята на града Левънфорд. В мига, в който Грейси се намести на пейката й, мис Дън се изправи, събра вещите си — томче с химни и ръкавици — и демонстративно прекоси пътеката към друга пейка. Лек ромон премина над богомолците, тих, но одобрителен.

Грейси остана, седнала сама на пейката, с тъпа болка, пареща сърцето й. Чувстваше, че всички погледи бяха фиксирани в нея. Разбра, че бе направила ужасна грешка. Би дала много, ако можеше да се озове вън от църквата и обратно в стаята си, но сега не можеше да се помръдне. С поглед, сведен надолу, тя остана така, докато църквата се изпълни и пасторът застана на амвона.

Преподобният Дъглас Моуът беше едър, пухкав мъж с тлъстини на етажи изпод високата яка. Пълнотата му бе станала нарицателна и из града се говореше, че жена му дори връзвала връзките на обущата му. Сам той положително не би могъл да ги достигне през издутия си търбух. Някои непочтителни елементи го наричаха „Криши 17 17 Мазният (шотл.). — Б.пр. Моуът“, защото, случеше ли се в църквата да присъстват по-видни и заможни богомолци, проповедта му в такива случаи беше ненадмината по мазно подлизурство. Криши всъщност не беше добър проповедник, но имаше дарбата, рядко срещана у една поначало мълчалива раса, да говори, да меле непрекъснато.

— Когато си отвори голямата бъбрива уста — казваше аптекарят Хей, — думите му се леят като мас от свински мехур.

В по-префиненото левънфордско общество за Моуът се изказваха почтително, че е „красноречив“ и че „мисълта му тече“.

И наистина, днес пасторът оправда в пълна мяра тези хвалебствия. Зае мястото си, а месищата му сякаш преляха над ръба на амвона. Усетил напрежението в църквата, погледът му чевръсто зашари по паството и се спря на натрапницата — Грейси, сама на пейката.

Аха, такава значи била работата! Ка-а-ква възможност! Какъв удобен случай за малко драматизъм и поучение! Без всякакво угризение и колебание Моуът заряза проповедта, която бе подготвил върху пророк Исайя (41:6) и вместо това, присвивайки като хобот големите си влажни устни, обяви с патос:

— Притчи седма и десета: „И вижте, дойде жена, пременена като блудница!“.

Последва мъртва тишина, мълчаливо очакване с притаен дъх. След това преподобният Моуът започна своята проповед. И каква проповед беше! Дори кметът, който ненавиждаше пастора, бе принуден да признае силата му. А останалите просто поглъщаха словото му в екстаз. Освен шанса да утвърди ораторската си репутация, Криши имаше и собствени причини за атаката си. Като повечето шишковци, здраво закотвени към грозни съпруги, „разгулът на плътта“, както той го наричаше, неизменно отвързваше у него бушуваща ярост.

Освен това винаги бе имал зъб на семейство Линдзи. Едно време старият Том бе положил много усилия да намъкне зет си Дениъл Нимо в амвона, който той самият сега заемаше така достойно. Знаеше нещо и за интимната ситуация между уважаваното от него приятелско семейство Уолди и Дейвид Мъри — всъщност малко бяха нещата, които Моуът не знаеше. А като капак на всичко вчера възлюбената му съпруга със злокобен шепот му бе разкрила, че е заловила Едуард, едничкия му роден син, да се навърта около онази Линдзи в кантората на „Кедив“. Мухите около гърнето с мед — да-а, наистина!

И така, преподобният Моуът просто се отприщи. Ала беше предпазлив, забележете. Криши беше преди всичко хитър и проницателен. В съзнанието си нямаше нищо осъдително против Дениъл, което открито да обяви. Дори неговите порицания към Грейси, макар и да не можеха да се сбъркат с нещо друго, бяха завоалирани. Гласът му гърмеше с хиперболи, стрелите си пускаше направо от Светото писание:

Защото Божията заповед е факел, който те пази от блудницата, от лъстивия език на чуждата жена. Не пожелавай хубостта й в сърцето си, за да не бъдеш уловен чрез очите си и да не те увлече с клепките си. Защото от прийомите на блудната жена — тръпка на спотаена наслада премина през събранието от богомолци — мъжът изпада до корица хляб.

Може ли мъжът да носи огън в пазвата си и дрехите му да не изгорят? Може ли човек да ходи по живи въглени и да не изгори нозете си? Тя го увлече със сладките си думи, а с мазните си устни го покори. Той тръгна направо след нея, както вол отива на заколение, както псето на синджира и еленът срещу стрелата. Вслушайте се в мен сега и внимавайте в думите от моята уста. Нейният дом е път към ада, който води долу в килиите на Смъртта! 18 18 Сверено с българския превод на Библията, издание на Светия синод, София, 1991 г. — Б.пр.