Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

— Ще пиеш ли още една чаша, Дейви?

Отначало той като че ли не я чу, после трепна и вдигна глава към нея.

— Не, не, мамо. Едва ли ще мога да довърша и тази.

Разбърка какаото и се престори, че отпива голяма глътка.

Тя го наблюдаваше загрижена. Беше работила през целия си живот само за него, беше се лишавала от храна и облекло, бе се отказала от всичко, за да има той най-доброто — като момче, като израстващ юноша, като студент, залягащ до късно над книгите си в тази същата стая.

Сега, когато вече бе успял, тя все още се придържаше към навиците си на себеотрицание и лишения за себе си. Въпреки протестите му, не би седнала заедно с него на масата, а му прислужваше на крак по време на цялото хранене.

Черпеше радост не от онова, което той можеше да й даде, а от лелеяната мисъл, че тя бе помогнала той да стане това, което беше. Всяка негова стъпка нагоре, която бе правил, й носеше все по-дълбоко удовлетворение. Уважението, с което се отнасяха към него, за нея бе по-сладко от манна небесна.

А сега и женитбата му с Изабел Уолди, дъщерята на най-богатия, най-важния мъж в Левънфорд — това би било славен венец за кариерата му! В тези последни няколко дни, като шеташе насам-натам из старата мрачна къща, потулена на гърба на Скинърс Уинд, често, много често бе вдигала очи нагоре с мисълта: „О, ако само баща му би могъл да го види сега!“.

Въпреки всичко тази вечер тя усещаше, че синът й не беше в обичайното си разположение на духа и една загриженост издълба бръчка между веждите й. Не можеше и да си помисли да го разпита направо, но все пак, след като взе от масата празната му чаша, промърмори:

— Тежък ден си имал, нали, сине?

Той кимна разсеяно. Този следобед се беше състояло месечното заседание на градския съвет и бяха утвърдени окончателните планове за строежа на завода за светилен газ. Бяха го поздравили и похвалили за закупуването на земята на Ленглоун. След това, докато съветниците поседнаха да се подкрепят с обичайната чаша уиски, кметът вдигна тост:

— Господа, скоро ще има сватба… Драго ми е да ви предложа да пием за здравето на нашия скъп приятел Дейвид и бъдещата му булка мис Уолди!

Мъри примигна с досада при спомена за тази наздравица накрая. Неговото мълчание усили тревогата на майка му. Като се увери, че той няма да яде повече, тя натъжена започна да разтребва масата.

— Ще ходиш ли тази вечер в Ноксхил?

— Не тази вечер — отвърна той неохотно. — Видяхме се с Уолди на заседанието. Сега къщата им е пълна с шивачки и модистки.

— Тогава да ти стъкна огън в камината. Изведнъж се захлади.

Той рязко се изправи.

— Не! След вечерята мисля да се поразходя малко, мамо.

— Да се поразходиш?!

Очите й се впериха в него с нова тревога. В студентските си дни той често бе предприемал дълги самотни разходки през нощта, за да освежи уморения си мозък. Ала сега това беше нещо по-различно и някак странно смущаващо.

Тя го проследи с поглед, докато той отиде в малкото преддверие, нахлузи баретата и взе бастуна си от шкафчето под стълбището. Без да съзнава какво прави, тя машинално го последва във вестибюла и с умолителен поглед го хвана за ръкава на палтото.

— Обещай ми… обещай ми, че няма да направиш някоя глупост, Дейви!

Той я погледна отвисоко, а смехът му прозвуча почти дивашки рязко в ушите й.

— Нима някога съм сторил нещо глупаво в живота си? Не се безпокой, мамо! Аз съм образцов син, образцов гражданин и бъдещ образцов съпруг. И да се опитвам, не бих могъл да бъда нещо друго, Бог да ме пази!

Тя трябваше да се задоволи с този отговор, застанала на вратата, загледана дълго след поклащащата се фигура, докато той изчезна в мрака по посока на Чърч стрийт.

Мъри измина докрай цялата улица, после се върна обратно със същите ядно забързани крачки, с наведена глава, захапал угасналата си лула, като човек, тласкан към буйно движение от някаква гнетяща душата му нерешителност.

Изведнъж той сви вдясно и влезе в Колидж Роу. Спря пред номер три, но на отсрещния тротоар. Тясната уличка бе твърде тъмна, защото уличните лампи на двата й края хвърляха по-скоро мъгла от сенки, отколкото светлина. Притиснал гръб към свода на една входна врата, Дейви отправи трескав поглед към пансиона на Маргарет Глен. Дали да влезе, или не?

Преди да успее да реши, до ноздрите му долетя полъх на цигарен дим и миг след това различи фигура в светло палто, с вдигната яка и мека шапка, която бавно, но с галантна походка крачеше по паважа. За част от секундата Дейви разпозна този източен на ръст франт — беше Едуард Моуът, синът на пастора. При вида му Дейви кипна от възмущение. Пристъпи напред и препречи пътя на трубадура.