Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

— Я виж! Здравей, Мъри! — възкликна самонадеяно Едуард. — Какво правиш тук?

— Точно това искам да попитам и теб.

Синът на Криши се изкикоти сподавено. Беше млад дангалак с отпусната, полуотворена уста, воднисти очи и изражение на хрътка, която лесно се ориентира. Като студент в университета Уинтън в собствените си очи и в очите на родителите си той беше образец на ум и мъжество.

— Мога да ти задам същия въпрос, старче. Хм, хм. Жена, хубава жена, нали? Само колежанин може да оцени тези божествени форми. Човек никога не знае късмета си в такава нощ. Запали една цигара! Ще обединим ли сили? Да половуваме заедно, а?

Мъри дишаше тежко. Дотам ли се беше стигнало, помисли си той, че вече и недопечените хъшлаци на града да се навъртат край нея? Хвана младия Моуът за яката.

— Марш оттук! — изсъска той. — Ако не се разкараш до десет секунди, ще те завлека право у вас при твоя преподобен баща и ще му кажа къде съм те намерил.

— О! Я гледай! — заекна слисан Едуард. — Виж какво сега…

— Бързо! — изръмжа Мъри. — Остават ти пет секунди.

Донжуанът хвърли плах поглед към Дейвид, после смотолеви:

— А какво ще кажеш за себе си?… — и бързо изчезна.

Мъри облиза устните си, сякаш за да отстрани някакъв лош, горчив вкус. Поне я беше избавил от едно унижение.

Той отново застана на поста си и не след дълго сърцето му лудо заби. Вратата на номер три се отвори и излезе Грейси — без шапка, с палто, наметнато на раменете й.

Поколеба се. Личеше й, че не беше спокойна. Откакто Дениъл си бе отишъл, не можеше да мисли за нищо друго, освен за сина си, детето, което бе изоставила преди толкова години. Тези непознати чувства, казваше си тя, не бяха привързаност и обич, а смесица от безпокойство и страх — да, страх от отговорността, която нейният свако искаше тя да поеме и която й се струваше не по силите й. Би ли могла да започне живота си отново, на тази нова основа? Не знаеше. Страхуваше се от това непознато изпитание пред себе си.

Невидим в сенките, Дейвид наблюдаваше как тя се спря на последното стъпало, сякаш искаше да се наслади на свежия нощен въздух, и после тръгна. След кратка вътрешна борба той взе решението си. Последва Грейси. Тя вървеше бавно, но без колебание, като към определена цел. Когато стигна до покрайнините на града, на ъгъла на стария път за Гаршейк, тя спря под последната улична лампа. И преди да е имал време да помисли, Дейвид се присъедини към нея.

— Грейси!

Тя се обърна и очите й блеснаха в бледата светлина на уличната лампа. Не каза нищо. Може би беше развълнувана? Не можеше да бъде сигурен. Когато заговори, гласът й беше спокоен и твърд.

— О, ето го и нашия скъп Дейви Мъри! Самият граф Мъри!

— Подигравай ми се, щом искаш. Не се съмнявам, че напълно съм го заслужил. Но, Грейси! — Тонът на Мъри изведнъж стана настойчив. — Трябва да поговоря с теб!

— Графът иска да говори с мен — разсъди тя с още по-жлъчна ирония. — Да, но сега положително е твърде късно за разговори. Освен това имам среща с един господин. Чакам него.

— Нямаш предвид Хармън, нали?

— Че защо не? — отвърна безгрижно Грейси.

Истината беше, че тя почти бе обещала на агента да се поразходят за малко нея вечер, но в обърканото си съзнание чувстваше, че сега не беше в състояние да изпълни обещанието си. В действителност беше дошла на мястото на срещата само за да му се извини. Ала сега пред Дейвид реши да премълчи за това и да преувеличи значението на предстоящата среща.

Мъри скръцна със зъби.

— Той не е свестен човек, Грейси… егоист и безскрупулен тип под тези любезни обноски… и прекалено суетен. Имал е и други истории с жени тук. И не са завършвали много романтично. Хармън е твърде опасен, за да си имаш работа с него. На него не може да се вярва. Въпреки позата му на безгрижен ерген, той е женен, има съпруга някъде из Англия. Семеен е.

— И ти скоро ще си също семеен, Дейвид.

— За бога, Грейси, не ме съди толкова строго. Знам, че страшно съм се оплел. Но аз… аз те обичам, жено. И ме подлудява мисълта, че флиртуваш по такъв начин, а целият град говори за теб, Грейси! Нека отидем някъде другаде и се опитаме да сложим нещата в ред.

— Не ти ли казах, че не мога?

Тя замълча, осенена от една мисъл, която припламна в очите й с горчива подигравка.

— Освен ако пожелаеш да дойдеш с нас… ако не се страхуваш от Франк!

Той се изчерви.

— Страхувам се само за теб.

Тя като че ли се усмихна в себе си с поглед, зареян зад гърба му. По паважа отекнаха стъпки. Беше Хармън, който се приближаваше към тях.