Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Въобще нищо не разбираше. Подтикнат от глада, Робърт сключи временно примирие със себе си и се нахвърли върху обилната и вкусна храна. Положително можеше да се довери на придружителя си и сигурно в яденето нямаше отрова.

Но успя да изяде много малко. Нищо не би зарадвало Дениъл повече от това да види момчето лакомо да излапва голямо количество храна. Ала Робърт, макар и съблазнен от качеството на лакомствата пред себе си, не можеше да се справи с количеството им. Изял до половина втората си филийка хляб, той се подпря с лакът на масата и погледна Дениъл.

— Мога ли да прибера остатъка в джоба си, за утре?

— Не, ще го сложим в килерчето. Там ще се запази по-добре и оттам можеш да си вземаш когато пожелаеш.

Нова почуда се изписа по лицето му. Половин филия хляб да се запази недокосната за притежателя си! Това надминаваше всичко.

— Тук ли ще живея?

— Да. Сега си уморен и трябва да си легнеш в леглото.

— В леглото — повтори Робърт. — Никога не съм си лягал, преди леля Ленг да се върне от кръчмата на затваряне. Но това няма значение, ще си легна, ако желаеш. Разбира се, след като разтребим и измием съдовете.

— Не се безпокой за това — опитвайки се да изглежда духовит и забавен, Дениъл можа само да се изсмее смутено. — Ще сложа един голям чайник с вода на печката, за да можеш да се измиеш.

— Да се измия? Аз? Че защо? Нямам нужда от миене.

— За да ми направиш удоволствие.

Мълчание. Момчето бе твърде уморено, за да спори. Стана от масата и започна да съблича дрипите си. Дениъл донесе голям съд вода, от която се вдигаше пара, на лакътя си бе метнал хавлиена кърпа, а в ръка държеше сапун. Робърт започна да се мие. Тази работа не беше свършена много добре. Дениъл скептично го наблюдаваше, докато разчистваше масата. Когато детето се изтри с кърпата, тялото му имаше бледосинкавия цвят на пиле, прясно оскубано и приготвено за пазара.

В приличната на каюта колиба имаше два нара един над друг и Робърт, в правото си да избира, предпочете да е по-нависоко.

— Хайде сега, легни си като добро момче — каза Дениъл.

Робърт се покачи върху леглото и се опъна на едната си страна, когато го обезпокои една последна мисъл:

— Няма да си отидеш, нали?

Най-после се изтегна на нара с лице, извито встрани, с коса, омекотена от миенето и прошарена с по-светли кичури, разпиляна като лен върху възглавницата. В момента, в който се отпусна на тясното легло, бе вече заспал.

Дениъл стоеше, без да помръдне, загледан в спящото дете. Спокойното му, равномерно дишане сякаш вдъхваше увереност и смелост на чертите му, като че ли противодействаше на страшното изтощение, изписано върху бледото малко лице.

В покой това лице губеше гаменската острота на чертите си, губеше тревогата и бдителността си и ставаше напълно детско и неизразимо тъжно. Имаше нещо особено затрогващо в сенките около очите и в отпуснатите устни, което събуди у Дениъл страстно чувство на състрадание.

В гърлото му заседна голяма буца. Захапа силно устната си, наклонил глава встрани и нервно поглаждащ брадичката си. После се обърна и тихо започна да събира парцаливите дрешки на момчето, разхвърляни по пода.

Внимателно, без да вдига шум, той ги уви в кафявата хартия, която досега бе огъвала новия костюм на Робърт. Заоблен камък, взет от баласта в трюма, добави необходимата тежест. С пакета в ръка Дениъл излезе на палубата и го запрати в езерото. Почти безшумно пакетът раздели тихата повърхност на водата и веднага потъна. В действието имаше нещо символично и този негов акт сякаш беше подходящ завършек, който увенчаваше деня. Захвърляне надалеч на целия досегашен живот на момчето, в което вече се коренеше новото му битие.

Утрото се сипна красиво и топло, с лека мъгла, плъзгаща се по спокойната повърхност на езерото.

Макар че Дениъл ставаше рано, Робърт преди него беше вече на палубата, напълно облечен в новите си дрехи и зает с един стар фотоапарат кутия, който Дениъл бе оставил при едно от предишните си посещения на лодката.

Тъй като утрото беше много приятно и топло, те закусиха на палубата. Както се хранеше, лек, одобрителен спазъм разкриви устните на Робърт — най-близкото подобие на усмивка у него.

— Така или иначе, радвам се, че Ани Ленг не е тук.

— Защо? — попита Дениъл.

— О, мисля, че се досещаш. Харесвам новите си дрехи, а тя сигурно щеше да ги заложи. Веднъж получих обуща от Благотворителното дружество, но тя ги докопа и веднага ги заложи. Забележи, Ани не е лоша жена. Просто й се налагаше да заложи обущата ми.