Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Изражението му остана вежливо скептично. Бе спуснал шапката ниско над очите си, за да прикрие тъмното раздразнение, което бушуваше в гърдите му. В действителност беше разярен от това, че Грейси искаше да напусне Левънфорд по причини, които той не разбираше, освен дето бе изпаднала в немилост и имаше лоша репутация в града. Още повече го вбесяваше мисълта, че въпреки големите му усилия и цялото проявено старание през тези последни седмици, той не успя да спечели благосклонността й докрай, освен няколко кратки, неутоляващи жаждата целувки.

Беше успявал с толкова много жени, че този неочакван неуспех още повече го възпламени, като усили неговата решимост да й попречи да го напусне.

— Е — каза той накрая, — може и да си права да се махнеш от тук. В края на краищата с тебе тук се отнесоха отвратително. А и в действителност ти не си добре, Грейси. Ако не се погрижиш за себе си, ще рухнеш на легло. Безпокоя се за теб.

Преправеното му държание — мило, убедително и във висша степен благоразумно, я просълзи. След снощната сцена в ханчето Лейдиуел нервите й бяха изопнати до скъсване.

— Само че трябва истински да си починеш и разтушиш — продължи той. — Не просто смяна на пейзажа или нещо импровизирано, но пак близо до този жалък град. Ето, затова ти говорих за Испания. В Малага е много хубаво. Помисли си. Почивка, спокойствие, сини небеса и средиземноморско слънце. — Той втренчи поглед в очите й. — Ще ти подейства добре.

Тъмните й зеници веднага се отклониха встрани.

— Не, Франк… Не това.

Той крадешком я наблюдаваше, като удържаше гнева си с усилие и обмисляше как да сломи съпротивата й.

Истински я желаеше, може би повече от всяка друга жена и бе готов на всякакви хитри ходове, готов на всичко, за да я притежава. С едно повдигане на раменете си, сякаш приемаше нейното решение, той възкликна тъжно и с благоприличие:

— Ти си своенравно създание, скъпа. Разбирам, че наистина искаш да си независима и да бъде по твоята воля. Е, поне ми разреши да съм ти в услуга. Нека с моята кола те откарам с багажа ти до Маркинч.

Тя го погледна колебливо. Ужасяваше се от пътуването с файтон пред очите на целия град, чакането на гарата, трудностите с багажа.

— Твърде много главоболие ще е за теб, Франк.

— Ни най-малко. И без това бях планувал да си взема свободен ден и да сляза до Ардфилън. Тази седмица там има състезания по ветроходство.

Той изведнъж замлъкна и пряма и искрена усмивка озари лицето му.

— Виж, ето ти идея! Ще отидем двамата на регатата и вечерта ще те откарам зад хълма, в Маркинч.

Тя неволно се отдръпна назад, почувствала влиянието му и подозрителна към способността на личността му да убеждава. Както и при предишния случай в кантората му, нейният инстинкт изведнъж се пробуди и я предупреди да се пази от него.

— Не, не бихме могли да го направим.

— Защо не, за бога?

Усмивката му стана по-широка, разкривайки здравите му силни зъби.

— Сега е едва десет часът. Ти си така потисната и тъкмо това ще те разведри и съживи. Винаги си обичала ветроходството. А един ден на открито ще ти се отрази чудотворно.

Изведнъж у нея избуя копнеж да избяга от самата себе си, да забрави за малко грижите преди дългата и тежка борба, която й предстоеше. Франк, да, само Франк беше човекът, който можеше да го стори.

Сетне, докато все още се колебаеше, тя се сети за едно обстоятелство, което можеше да й помогне да извести на Дениъл, че се е забавила с багажа си и че ще се присъедини към него по-късно вечерта.

Това пропъди и последната неохота от нея.

— Ще дойда тогава, Франк. — Тя положи ръката си на ръкава му. — Но гледай със сигурност да ме отведеш в Маркинч навреме.

Докато Дениъл гребеше, Хей пое лоста на руля. Седнал мълчалив и непроницаем на кърмата, мършава тъмна фигура с широкопола шапка, той държеше руля, като че ли държеше кормилото на съдбата.

Очевидно не обърна внимание на Робърт. А не повече и на Дениъл. Погледът му бе вперен неподвижно, без да мигне, в някаква отдалечена точка на компаса. Лека презрителна усмивка бе изписана на устните му. Имаше вид, изпълнен със стоицизма и забравата на жертва, превозвана през Стикс 25 25 Според гръцката митология подземна река, през която превозвали душите на мъртвите към Царството на сенките. — Б.пр. .

От своя страна Дениъл бе в жалко състояние на безпомощна обърканост. Не смееше да зададе ни един въпрос, защото, като знаеше хапливия и невъздържан език на приятеля си, боеше се да не стресне момчето. Нито пък когато достигнаха до вилата му се отдаде възможност да го поразпита, защото аптекарят с висок глас поиска веднага чай.