Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

— Не можа да ме измамиш — продължи той със същия равен тон. — Още в Ардфилън подозирах, че ми готвиш някакъв номер. Но си мислех, че ще го изиграеш по-добре. За мен беше много лесно да те проследя. Само че, ако искаше да си изкараш една почивка, би могла да избереш и по-весело място от това. Всичко е много глупаво, Грейси. Против собствените ти интереси. Както и да е, веднага идваш с мен в колата!

— Не, Франк, не — прошепна тя.

— Няма полза да спорим — отвърна той решително. — Нещата между нас стигнаха твърде далеч. Изпуснахме „Андалусия“ тук, но можем да я настигнем в Тилбъри.

Кръвта й се смръзна. За секунда й дойде отчаяният импулс да вика за помощ, но проблясък на разум й подсказа колко безполезно би било — никой не би я чул от това пусто място. Освен това можеше да събуди Робърт — нещо, от което се страхуваше повече от всичко. Каквото и да станеше, трябваше да държи Робърт и Хармън далеч един от друг. Просто би умряла, ако някога съзреше в онези детски очи дори искрица на разбиране какво беше нейното положение. Изведнъж се почувства слаба и ранима. Твърдата съобразителност, с която някога можеше да се съпротивлява на Хармън, сега беше отшумяла завинаги, изместена от новата нежна грижа и обич, които изпитваше към сина си.

При все това този инстинкт й подсказа друг подход. Умът й, никога по-бистър, сега продължаваше да работи с отчаяна, влудяваща енергия, търсейки начин за бягство. И изведнъж в един проблясък на мисълта тя съзря какво можеше да направи.

— Франк — издума тя накрая, — ако дойда, обещаваш ли да се държиш добре с мен?

— Не ти ли го казах? — Лицето му малко се проясни.

— Добре — каза тя покорно, — ще отида да се обадя на Дениъл.

Отначало той не я разбра, после, проследявайки погледа й, видя слабата светлина на лодката.

— Старият Нимо с теб ли е?

— Да — излъга тя. — Не мога да си тръгна, без да му се обадя.

— Ще дойда и аз да му кажа нещо.

— Не, Франк — настоя твърдо тя. — Трябва да му занеса тези покупки, после да намеря някакъв претекст да си взема шапката и да се присъединя към теб.

Той, ядосан, запази мълчание.

— Нима не разбираш? Ще стане, както ти искаш — извика тя с горчивина. — Страхуваш се да не избягам ли? Как бих могла?

После с по-спокоен тон тя му рече:

— Запали си една цигара. Ще се върна, преди да си я изпушил.

— Добре. Но ако до пет минути не се върнеш, ще дойда и ще те взема.

— Няма да се наложи — увери го тя.

Без да обръща внимание на лудото тупане на сърцето си, тя сложи пакета с покупките в ладията и с покорно изражение на лицето взе веслата. Отделяйки се от брега, видя пламъчето на клечката, с която Хармън запали цигарата си. Като знаеше, че той вече не можеше да я вижда, тя се зае здраво с веслата.

В ума й планът беше съвсем ясен. Франк се препречваше на пътя й в залива Канти, така че тя не можеше да избяга оттам. Ала като чужденец по тези места той не знаеше или може би беше забравил, че зад носа, на отсрещната страна на езерото, се намираше малкото пристанище Гилстън. Лесно би могла да го достигне. Беше на малко повече от две мили и в своята решимост Грейси чувстваше, че можеше да покрие и пет пъти по-голямо разстояние. Щеше да вземе Робърт, да наеме стая в хотел и да телефонира на Дениъл, а ако е необходимо, и да предупреди полицията. Не искаше да се уповава повече на половинчати мерки и безплодни опити да избяга. Веднъж завинаги искаше да отстрани тази заплаха и да бъде сигурна в свободата си. С бързи движения на греблата тя доведе ладията до плаващата къща и се изкачи на палубата. Нозете й трепереха тъй силно, че трудно се удържаше изправена. Влезе в каютата, протегна ръка и леко разтърси рамото на Робърт.

Той отвори големите си очи.

— Робърт — рече тя, опитвайки се да му се усмихне, — ще направим малко пътешествие. Сега…

Детето я погледна учудено.

— Къде отиваме?

— В Гилстън… и след това в къщата на свако Дениъл. Там е много по-хубаво от тази лодка.

Грейси бе очаквала протест, някакъв признак на тревога или поне нацупване от това неочаквано прекъсване на съня му, ала Робърт през целия си живот биваше подлаган на такива обрати, на смутени сънища и почивки, на внезапно стоварване отгоре му на непредвиденото.

Нещо повече, след техния щастлив ден, прекаран заедно, той й вярваше. Стана от леглото си без излишен шум и философски започна да се облича на светлината на свещта, която придаваше фантастични форми на малката му сянка върху стените и тавана на каютата.