Арчибалд Кронин: Грейси Линдзи

Светлините на Гилстън бяха близо, фенерът на кея — на не повече от четвърт миля, но все пак в тази буря, далеч отвъд обсега на човешки глас, изглеждаше недостижим. Тя потрепери.

— Робърт — каза му. — Ела при мен.

Той беше видял как веслото падна във водата, бе прочел всичко по лицето й и плачеше безгласно, плачеше сякаш в себе си, а сълзите тихо се стичаха по бузите му. Но детето се подчини и пропълзя на ръце и крака до средната седалка. Сега нямаше нищо, което тя би могла да направи, освен да го държи в ръцете си, близо до себе си, на дъното на лодката, да го заслони колкото можеше, чувствайки бързото тупане на сърцето му до гръдта си, мълвейки в ухото му нежни, несвързани думи. През цялото време тя се молеше в сърцето си:

— О, Господи, всичко, каквото и да е, само не това… той е така безпомощен, толкова малък.

Лодката вече беше напълно неуправляема. Въпреки това, по един каприз на случая или може би по причина на подводно течение, насочено към брега, тя се понесе — в началото бавно, а после с нарастваща скорост — към кея Гилстън, сякаш се надсмиваше на всички мъчителни и безполезни усилия на Грейси. Докато се взираше през замъглената повърхност на езерото към брега, трескава надежда я сграбчи за гърлото и премина като огън през замръзналите й вени.

— Робърт — извика тя, — вярвам, че ще успеем!

И като издигна глас, завика с все сила, като гледаше как разстоянието до брега намалява. Но отговор нямаше.

Малката лодка продължаваше да се пълни с вода и изглеждаше, че всеки момент ще потъне.

Дъждът се изливаше върху Грейси, стичаше се в очите й, заслепяваше я, но тя — вкочанена, превита на две — викаше и викаше високо. И тогава, за нейна радост, за нейна луда радост откъм брега долетя ответен вик и тя смътно съзря фигура, тичаща по кея.

Но в този момент лодката, буйно устремена към пристана, се блъсна в голямата шамандура, обозначаваща входа към пристанището, която в бушуващия мрак бе останала незабелязана от Грейси. Силата на удара бе огромна. Чу се ужасяващ трясък и лекият съд, с пречупен гръбнак, се завъртя като детски пумпал, разцепвайки се на парчета. Грейси нададе вик — силен, отчаян вик — в мига, в който тя и момчето бяха запокитени в черните води на езерото.

Ударът бе ужасен, падайки във водата, Грейси изпусна детето от прегръдките си и когато изплува на повърхността, видя как Робърт се отдалечава от нея, носен от вълните. Всичките й мисли, целият остатък на силите й се насочиха към момчето. Веднага, с няколко удара на ръцете, тя доплува до него, сграбчи го и пое обратно към шамандурата, като се бореше отчаяно със стихията, придържайки с една ръка Робърт и преодолявайки водовъртежа и течението. Мъчеше се да се хване, дори само с пръсти, за железните стени. Но тези стени, макар и ръждиви, бяха заоблени и без ръбове, а тежката маса, клатеща се като пияна около синджира на котвата си, за миг се втурваше опасно към нея, а в следващия момент се отдалечаваше извън обсега й. Напрягайки очите си нагоре, тя можа да види, че върхът на шамандурата бе съвършено плосък, с голяма халка в центъра на обширната повърхност. Грейси веднага схвана какво трябваше да направи. О, Господи, помоли се тя пак, помогни ми да успея в това, само в това едничко нещо.

Поддържайки детето под мишниците му с двете си ръце, тя успяваше някак да се задържи над водата. Изчака с присвити устни шамандурата да се наклони надолу до най-ниската точка на дъгата, която описваше. Тогава с всичката останала сила се опита да го повдигне до равната горна повърхност. Не успя. Опита пак, после отново, но застрашително връхлитащата маса й се изплъзна, като откъсна парчета кожа и от двете й ръце.

Силите я бяха напуснали, тежестта на роклята й я теглеше към дъното. Отчаяна, без да мисли за собствената си безопасност, тя се приближи още до шамандурата и този път някак си успя да го изтика нагоре към плоския й покрив — в безопасност. Огромна тържествуваща въздишка се откъсна от гърдите й. За частица от секундата Грейси го зърна там, хванал се здраво за халката. После, преди да успее да се отдръпне назад, огромната желязна тежест се гмурна надолу и се стовари върху челото й.

Звукът от удара се загуби в бурната нощ, но разсякъл тъмнината, ярък лъч светлина се вряза в мозъка й. За една бърза секунда тя проумя, че вече наистина беше на прага на своя край. После ревът на вятъра и шумът на дъжда, ледената ласка на водата, която я обгръщаше — всичко се заличи от съзнанието й. Като бледа точица върху огромната чернилка на езерото лицето й, обърнато нагоре, бе насочено към небето, където през изцъклените й очи като че ли избухна и изгоря огромна матова червенина. Искри се пръскаха около този небесен огън като златното венче на разпукващо се цвете, в което тя още виждаше образа на Робърт. И тогава, докато спасителната лодка приближаваше, водите се затвориха над главата й.