Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Той се намръщи.

— А бе, идиотчета такива, няма ли да престанете да се държите с мен, като че ли съм прабаба ви на стотния й рожден ден?

„Трябва да коткаме стария“, помисли си отец Джери и се усмихна сладко.

— О, не, отче, ние се държим към вас само като към някого от нас. Разбира се, вие не можете да отблъснете почитта, дължима на един пионер, който е прокарал първия път. Пък и не искате да я отблъснете, нали? Тя е нашата естествена награда, не се съмнявайте в това.

— Аз се съмнявам твърде много.

Отец Стийв каза сърдечно:

— Не се тревожете, отче. Аз знам как се чувствате, но ние няма да ви оставим. О, Джери и… искам да кажа отец Крейг и аз имаме план да удвоим „Свети Андрей“ по големина и успехи. Ще вземем двадесет катехисти… и ще им плащаме хубави заплати… ще отворим безплатна оризова кухня в Улицата на фенерите, точно срещу вашите приятели, методистите. Ще ги ударим право по носа. — Той се разсмя добродушно, успокоително. — Ще караме открито, честно и почтено. Чакайте само да пристигне самолетът! Чакайте само да започнем да изпращаме списъците на новите покръстени! Чакайте само да…

— … да слязат звездите от небето — каза отец Чисхолм мечтателно.

Двамата млади свещеници си размениха съчувствен поглед. Отец Стийв каза благо:

— Да не забравите да си вземете лекарството като тръгнете, отче! По една лъжица — с вода, три пъти на ден. Има едно голямо шише в куфара ви.

— Не, няма. Аз го изхвърлих, преди да сляза тук. — Внезапно отец Чисхолм се разсмя и се смя, докато почна да се тресе от смях. — Момчета, не ми обръщайте внимание. Аз съм голям разбойник — вечно недоволен. Вие ще имате голям успех тук… ако не сте прекалено сигурни… ако сте добри и толерантни, и особено ако не се мъчите да учите всеки стар китаец как да пие яйца.

— О… да… да, разбира се, отче.

— Вижте! Аз нямам самолети за раздаване, но искам да ви оставя един полезен, малък спомен. Даде ми го един стар духовник. Носил съм го през почти всички мои пътувания. — Той стана от масата, взе от ъгъла на стаята памучния стар чадър, подарен му от Ръсти Мак, и им го подаде. — Той се ползва с известен ранг между официалните чадъри в Пайтан. Може да ви донесе щастие.

Отец Джери го пое сякаш беше някаква ценна антика.

— Благодаря ви, благодаря ви, отче. Какви хубави цветове! Китайски ли са?

— Много по-лоши, страх ме е. — Старият свещеник се усмихна и поклати глава. Не пожела да каже нещо повече.

Отец Мънси свали салфетката си и даде таен знак на колегата си. В очите му светеше многозначително пламъче. Той стана.

— Отче, ако извините отец Крейг и мен… Времето напредва и сега очакваме отец Чу да пристигне всеки момент…

Двамата се отдалечиха бързо.

Отец Чисхолм трябваше да замине в единадесет часа. Той се върна в стаята си. Когато привърши опаковането на скромния си багаж, оставаше му още един час да поскита. Слезе долу, инстинктивно привлечен към църквата. Щом излезе на двора, се стъписа, трогнат до дъното на душата си. В двора го чакаха всички негови енориаши, близо петстотин души, застанали мълчаливо в редици. На една страна се бяха наредили християните от селото Лиу, начело с отец Чу, от другата страна по-големите момичета и занаятчиите, а отпред — любимите му деца, начело с майка Грация-Мария, сестра Марта и четирите сестри китайки. Имаше нещо толкова трогателно в общото внимание на очите им, всички втренчени с обич в незначителната му фигура, че сърцето му се сви от вълнение.

Настъпи дълбоко мълчание. От нервността на Йосиф пролича, че той именно е бил натоварен с честта да произнесе прощалното слово. Неочаквано донесоха два стола. Когато старият свещеник седна на единия, Йосиф се качи на другия неуверено — за малко щеше да падне — и разгъна червения свитък.

— Най̀ Преподобни и достойни апостоле на Всевишния, с най-голяма мъка ние, твоите чеда, виждаме, че заминаваш отвъд океаните…

Словото не се различаваше от стотици други хвалебствени слова, произнесени в миналото, само че беше съставено в плачлив тон. Въпреки че двадесет пъти го беше преговарял тайно в присъствието на жена си, Йосиф беше победен от простора на открития двор. Той почна да се поти, коремът му затрепери като пихтия. Горкият Йосиф, помисли си отец Чисхолм, загледан в обувката си, и си спомни за едно тънко, младо момче, което държеше юздите на кончето му и тичаше неуморно заедно с добичето преди тридесет години.

Когато свърши словото, всички събрани изпяха много хубаво „Слава тебе, Господи“. Без да вдига очи от обувките си, когато чистите им гласове се издигнаха, свещеникът почувства, че старото му сърце започна да се топи от умиление. „Боже мили, не ме оставяй да стана смешен“ замоли се той.