Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Поговориха общо, приятелски и сериозно половин час. Тогава майка Грация-Мария наостри уши. Лицето й придоби изражение на още по-голяма майчинска загриженост. Тя се ослуша напрегнато, после цъкна с език.

— Чувате ли го? Аз не го чувам. Господ да ми е на помощ, сигурна съм, че се е измъкнал, без да ни се обади. — Тя стана. — Извинявайте, отци. Трябва да видя какво прави. Ако вземе да си намокри краката, ще развали всичко.

Отец Чисхолм предприе последна разходка из мисията си, като по пътя се облягаше на стария си сгънат чадър. Лекото напрежение го измори страшно. Той си даде сметка с безмълвна въздишка колко много беше отслабнал от дългото боледуване. Беше вече стар човек. Тази мисъл беше твърде мъчителна. Чувстваше толкова малка разлика в себе си от по-рано, толкова малко променен беше в сърцето си. А утре трябваше да напусне Пайтан. Просто да не повярваш! След като беше решил да сложи старите си кости в градината на мисията, наред с Уили Тълок. Дойдоха му на ум изречения от писмото на епископа: „… нямаш вече сили, тревожа се за твоето здраве, дълбоко ценя постигнатото от теб, сложи край на усиления си труд в полето на чуждите мисии“. Добре, да бъде волята Божия!

Сега той стоеше в малкия църковен двор, обграден от цял поток нежни, призрачни спомени, като гледаше дървените кръстове — на Уили, на сестра Клотилда, на градинаря Фу и десетина други, всеки един от тях край и начало, километричен камък на съвместния им житейски път.

Той поклати глава като стар кон сред рой насекоми на слънчева поляна. Не, не биваше да се отдава на бленуване. Втренчи поглед над ниската стена, в ливадата зад нея. Йошуа учеше алестото пони на различни видове ход, а четиримата му малки братя го наблюдаваха и му се удивляваха. И самият Йосиф не беше далеч. Пълен, самодоволен, четиридесет и пет годишен, той се връщаше от следобедната разходка с останалите от деветте си деца и буташе пред себе си плетена детска количка.

„Какъв по-чудесен пример за подчинението на гордия мъжкар“, помисли си свещеникът с лека усмивка.

Отец Чисхолм направи голямата си обиколка така, че да бие на очи колкото може по-малко, защото знаеше какво го чака на другия ден. Училище, спалня, трапезария, работилниците за рогозки и ширити, малката пристройка, открита от него миналата година, за да се учат в нея слепите деца да плетат кошници… Защо да продължава този беден списък? В миналото той го смяташе за дребно постижение. В сегашното си настроение на лека меланхолия го считаше за нищо. Той се обърна рязко. От новата сграда се дочуха знаменателните звуци на духови инструменти. Той пак сподави киселата си усмивка… или беше намръщване? Ах, тези млади попчета със скокливите им идеи! Снощи например, когато се опита — напразно, разбира се — да ги запознае с топографията на енорията, онзи, докторът, прошепна: самолет! Накъде отиваха работите! Два часа път по въздуха до селото Лиу. А при първото си пътуване измина това разстояние за цели две седмици пеша!

Той не трябваше да отива по-нататък, защото следобедът започваше да става студен. Но, макар и да знаеше, че с това непослушание щеше да си спечели заслужено мъмрене, се облегна стабилно на чадъра си и заслиза бавно по „Хълма на светлозеления нефрит“ към изоставеното място на първата му, забравена вече мисия. Макар че дворът беше потънал в бамбук, а долният край изровен от дъждовете и превърнат в кална локва, кирпиченият обор още стоеше.

Той наведе глава и мина под увисналия покрив, но веднага беше нападнат от нов рой спомени. Пред очите му се появи един млад свещеник, мургав, ревностен и решителен, коленичил пред един мангал, с единствен другар едно младо китайче. Първата му литургия, отслужена тук върху лакирания му сандък, без камбана или анагност и някой друг, само той единствен — колко ясно отекнаха струните на паметта му. Тромав, със схваната нестройна фигура, той коленичи на земята и се помоли на Бога да го съди по-малко по делата му, а повече по намеренията му.

Щом се върна в мисията, отец Чисхолм се вмъкна през задната вратичка и тихичко се качи горе. Щастието му помогна, никой не го видя. Той не желаеше „голям шум“, както го наричаше: да тичат насам-натам, да блъскат врати, да му носят бутилки с гореща вода и загрижено да му предлагат супа. Но щом отвори вратата на своята стая, остана изненадан — вътре завари приятеля си господин Чия. Обезобразеното му от бръчки лице, посивяло от студа, светна от внезапна радост. Без да обръща внимание на формалностите, той хвана ръката на стария си приятел и я стисна.