Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

За поднасянето на подаръка бяха избрали най-малкото момиченце от кошничарския клас за слепи деца. То пристъпи напред, с черна поличка и бяла блузка, неуверено и, все пак, сигурно в стъпките си, ръководено от своя инстинкт и напътствията, нашепвани му от майка Грация-Мария. Когато момиченцето коленичи пред него и му поднесе богато гравирания златен потир, поръчан и доставен по пощата от Нанкин, очите на стария свещеник ослепяха от сълзи, също като на сляпото момиченце пред него.

— Бог да те благослови, Бог да те благослови, детето ми — промълви той и не можа да каже нищо повече.

Сега в замъгленото му зрително поле се появи празничният паланкин на господин Чия. Някакви ръце му помогнаха да се качи в него. Шествието се оформи и потегли сред пукота на бомбички. Внезапно гръмна и новосъздадената ученическа музика.

Когато старият свещеник се заклатушка бавно надолу по хълма, носен тържествено на раменете на мъжете, той се помъчи да съсредоточи вниманието си върху смешния детски оркестър: двадесет ученика в небесносини униформи надуваха бузите си до пукване, а пред тях крачеше наперено диригентът им — осемгодишно китайче със спретната куртка и високи бели обувки — въртеше палката си и подмяташе нагоре колене. Но по някакъв начин неговият усет за смешното беше престанал да действа. Из града пред вратите се бяха натрупали приятелски лица. На всеки кръстопът го приветстваха с нови бомбички. Когато наближиха кея, пред нозете му хвърлиха букети цветя.

Моторницата на господин Чия го очакваше при стъпалата, машината й работеше тихо. Спуснаха паланкина, той излезе от него. Най-сетне часът дойде. Заобиколиха го, пристъпиха да се сбогуват с него: двамата млади свещеници, отец Чу, Преподобната майка Грация-Мария, сестра Марта, господин Чия, Йосиф, Йошуа… всички. Някои от енориашите се разплакаха и коленичиха да му целунат ръка. Той смяташе да им каже нещо, но не можа да изговори нито една-единствена свързана дума. Задушаваше се от вълнение.

С невиждащи от сълзи очи отец Чисхолм се качи на лодката. Когато се обърна пак към тях, изведнъж се умълчаха. При уговорения знак детският хор запя любимия му химн: „Ела, Създателю“. Бяха го запазили за последния момент.

Той открай време обичаше тези благородни думи, написани от знаменития Карл Велики през девети век, най-хубавия химн на църквата. Всички на кея пееха.

„Ах, Боже мили, колко е мило, колко е красиво от тяхна страна“, помисли си той и най-после даде воля на сълзите си… „Но, ах, колко страшно несправедливо е!“ Лицето му се сгърчи конвулсивно.

Когато моторницата започна да се отдалечава от сушата и той вдигна ръка да ги благослови, сълзи течаха по изпитото му лице.

Негово Високопреосвещенство епископ Мили закъсня много. Един хубав млад свещеник два пъти надникна в приемната и обясни, че Негово Високопреосвещенство и секретарят на Негово Високопреосвещенство били задържани на едно събрание и закъснението им било неизбежно.

Отец Чисхолм премигна застрашително над броя на „Таблет“.

— Точността е вежливостта на архиереите!

— Негово Високопреосвещенство е много зает. — Младият свещеник се усмихна колебливо и се оттегли, без да бъде напълно уверен дали може да има вяра на този старик от Китай да го остави сам около сребърните прибори. Приемът беше определен за единадесет часа. Сега часовникът показваше дванадесет и половина.

Стаята беше същата, където той беше чакал за срещата си с Ръсти Мак. Преди колко време? Боже Господи… тридесет и шест години! Той тъжно поклати глава. Преди малко му достави удоволствие да сплаши онова хубаво момче, но настроението му съвсем не беше войнствено. Тази сутрин се чувстваше доста разстроен и отчаяно нервен. Беше дошъл да иска нещо от епископа. Мразеше да иска услуги, но трябваше да поиска тази. Сърцето му подскочи, когато съобщението за определената среща се получи в скромния хотел, където той чакаше откакто параходът пристигна в Ливърпул.

Той се залови усърдно да заглади смачканата си жилетка и да оправи нагънатата си яка. Всъщност, не беше стар. Имаше още много сила в него. Сега, когато минаваше вече дванадесет часа, Анселм щеше непременно да го покани да остане на обяд. А той щеше да се държи живо, да обуздае острия си език, да слуша историите на Анселм, да се смее на шегите му. Нямаше да се скъпи за малко ласкателство, а може би и за повечко. Той се замоли на Бога нервът на пострадалата му буза да не почне пак да се свива. Това му придаваше вид на същински лунатик!