Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

— Трябва да ми кажеш някой друг път. — Втори автомобил отвън и нови гласове. Епископът прибра полите на виолетовото си расо, гласът му стана сладък като мед от съжаление. — Колко жалко, Франсис, че трябва да отида на едно място, тъкмо когато очаквах с нетърпение нашия дълъг и интересен разговор. Трябва да отида на един официален банкет в един часа. Кметът и общинските съветници са ми гости. Пак политика, уви… училищното настоятелство, разправии за водоснабдяването, финанси… същинско quid pro quo… Трябва да стана и борсов посредник тези дни… Но, харесва ми, Франсис, харесва ми.

— Аз няма да ти отнема повече от една минутка… — Франсис млъкна и наведе очи към пода.

Епископът стана бавно. Сложи леко едната си ръка върху рамото на Франсис и го изпрати мило чак до вратата.

— Не мога да ти кажа каква голяма радост беше за мен да те приветствам с добре дошъл в родината. Ние ще поддържаме връзка с теб, не бой се. А сега, трябва да те оставя. Довиждане, Франсис… и Бог да те благослови!

Навън истински поток от големи черни лимузини се стичаше нагоре по алеята, към високия портик на епископския дворец. Пред очите на стария свещеник се мярна смътно някакво червендалесто лице под касторена шапка, после и други със сурово изражение и подпухнали от пълнота, със златни верижки официални лица. Духаше влажен вятър и пронизваше старите му кости, свикнали със слънчеви лъчи, но сега загърнати само с тънкото му тропическо облекло.

Когато Франсис си тръгна, колелото на един стар автомобил мина близо до бордюра. Рядка кал плисна нагоре и го цапна по окото. Той я изтри с ръката си, хвърли поглед назад към изминалите години и се усмихна кисело: калната баня на Анселм беше отмъстена.

Беше му студено. Но в гърдите му въпреки разочарованието и старческата слабост, пламтеше буен, неугасим огън. Той почувства нужда веднага да намери някоя църква. Насреща се издигаше грамадната сграда на новата катедрала, един милион лири стерлинги, превърнати в масивен камък и мрамор.

Отец Чисхолм стигна до широките стъпала на главния вход, изкачи се бързо по тях и тогава се стъписа. Пред него, върху влажния камък на най-горното стъпало се беше сгушил на вятъра някакъв дрипав инвалид с една картичка, прикрепена на гърдите му: „Стар войник, помогнете моля“.

Франсис се загледа в грохналата фигура. Извади от джоба си своя единствен шилинг и го сложи в тенекиената паничка. Двамата нежелани войници се спогледаха мълчаливо, после обърнаха очи настрани.

Старият свещеник влезе в катедралата, просторна, изпълнена с красота и тишина, с мраморни стълбове, с богати украшения от дъб и бронз. Храм, внушителен и сложен по замисъл, където и най-малкият шум отекваше силно. Църквата на неговата мисия би се вместила само в един ъгъл на централния кораб, незабелязана и забравена. Без да се стряска, той закрачи към главния олтар. Там коленичи и се замоли горещо, с непоколебима смелост.

— О, Господи… веднъж поне… да бъде не Твоята воля, а моята!

Пет седмици по-късно отец Чисхолм предприе отдавна отлаганото си пътешествие до Къркбридж. Когато излезе от гарата, от фабриките за памучни конци на този голям индустриален център излизаха работници за обяд. Стотици жени с шалове на главата бързаха в силния дъжд и се поспираха само когато някой трамвай им пресичаше шумно пътя.

В края на главната улица Франсис попита за пътя, после зави надясно, покрай една грамадна статуя, издигната в чест на някакъв местен магнат на конците, и влезе в един по-беден квартал: мръсен площад, затворен от всички страни от високи кооперации. Той прекоси площада и се вмъкна в една тясна уличка, пълна с миазми и толкова тъмна, че даже през най-светлия ден никакъв слънчев лъч не можеше да проникне в нея. Въпреки радостта, въпреки силното вълнение, сърцето на свещеника се сви. Той беше очаквал беднотия, но това… Каза си: „Какво съм направил в своята глупост и немарливост! Тук е все едно да живееш на дъното на някой кладенец“.

Той провери номерата на къщите, намери търсения вход и се заизкачва по стълбите. И там нямаше нито светлина, нито въздух, прозорците бяха мътни, кранчетата за светилен газ пломбирани. Пукната помийна тръба беше намокрила една от площадките.

На четвъртата площадка отец Чисхолм се препъна и за малко щеше да падне. Едно дете седеше на стълбите — момче. През дрезгавия мрак свещеникът се загледа в дребната рахитична фигура. Детето подпираше с една ръка голямата си глава, острият му лакът се крепеше върху костеливото коляно. На цвят кожата му беше като лоена свещ. Лицето му беше почти прозрачно. Имаше вид на изморен старец. Беше на около десет години.