Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Слийт се стресна и се събуди в мрака на своята стая. Какъв ужасен, отвратителен сън! Той потрепери. Заболя го глава. Знаеше много добре, че не бива да вярва на такива кошмари и да ги счита за нещо повече от отвратителни изопачавания на негови собствени мисли, толкова различни от добрите, автентични библейски сънища, като оня на фараоновата съпруга например. Изхвърли рязко съня от мислите си като нещо скверно. Но думите на ангела го замъчиха, докато седеше до прозореца: „Пълен е предразсъдъци, педантичен, прекалено амбициозен, най-лошото от всичко, досаден!“.

Очевидно той имаше грешка за Андрей, защото детето изскочи от бараката не с хвърчило в ръка, а с една голяма кошница и почна да бере круши и сливи с помощта на Дъгал. Когато си свърши работата, момчето тръгна към къщата с кошницата в ръка.

Слийт беше обзет от необяснимо желание да се махне. Той се сети, че подаръкът беше предназначен за него. Но тази мисъл му беше противна. Почукването на вратата го накара да събере разпръснатите си мисли.

— Влез.

Андрей влезе в стаята и сложи плодовете върху шкафа. После заговори с усещането на човек, който знае, че го подозират, и изрече поръчението, повтаряно наум през целия път дотук.

— Отец Чисхолм ви моли да приемете тези плодове — сливите са много сладки, а пък крушите са последните на дървото.

Монсеньор Слийт изгледа момчето остро и се замисли дали няма някаква задкулисна мисъл в последното, толкова простичко изречение.

— Къде е отец Чисхолм?

— Долу. Чака ви.

— Ами колата ми?

— Дъгал я докара пред пътната врата.

Настъпи известно мълчание. Андрей понечи колебливо да си отиде.

— Чакай! — сопна му се Слийт. — Не смяташ ли, че ще бъде по-удобно… и изобщо по-учтиво… да занесеш плодовете долу в колата ми?

Андрей се изчерви от смущение и се обърна да изпълни поръчката, но когато вдигна кошницата от шкафа, една от сливите падна и се търколи под леглото. Момчето се изчерви като рак, наведе се и несръчно я взе от пода, но гладката й кожа беше пукната, а една капка сок се размаза по пръстите му.

Слийт го следеше със студена усмивка.

— Тази не струва вече… нали?

Никакъв отговор.

— Аз казах, че не струва вече, нали?

— Не струва, господине.

Странната кисела усмивка на Слийт се разшири.

— Ти си много упорито дете. Цяла седмица те наблюдавам. Упорито и невъзпитано. Защо не ме гледаш в очите?

Момчето направи много голямо усилие и откъсна очите си от пода. Разтрепери се като плашливо конче, когато срещна погледа на Слийт.

— Да не гледаш човек в очите е признак на гузна съвест. Освен това и на лошо възпитание. В Ралстон ще трябва да те научат да се държиш по-добре.

Ново мълчание. Лицето на момчето беше бяло като вар.

Монсеньор Слийт продължаваше да се усмихва. Той облиза устните си с език.

— Защо не отговаряш? Защото не искаш да отидеш в приюта, така ли?

Момчето смотолеви:

— Не искам да отида.

— Аха! Но искаш да вършиш това, което е добро, нали?

— Да, господине.

— Тогава ще отидеш. Всъщност, мога да ти кажа, че ще отидеш много скоро. Сега можеш да занесеш плодовете долу в колата ми. Ако можеш да ги занесеш, без да ги разпилееш всички по пътя.

Когато момчето си отиде, монсеньор Слийт остана неподвижен, с устни, стиснати в права линия. Ръцете му бяха отпуснати надолу. Юмруците му бяха стиснати.

След малко тръгна към масата с все същото сковано изражение на лицето. Просто не можеше да повярва, че е бил способен на такъв садизъм. Но самата тази жестокост го прочисти от мрака в душата му. Без никакво колебание, като нещо неизбежно, той грабна написания доклад и го накъса на дребни късчета. Пръстите му късаха листата с ненаситно ожесточение. После разхвърли накъсаните и смачкани парчета по целия под на стаята. Тогава изпъшка и се отпусна на колене.

— О, Господи. — Гласът му беше естествен и умолителен. — Помогни ми да науча нещо от този старец. И, мили Боже… не ме оставяй да бъда досаден.

Същия ден, след обяд, когато монсеньор Слийт си беше отишъл, отец Чисхолм и Андрей се измъкнаха крадешком през задната врата на къщата. Макар че очите на момчето още бяха подути, те светеха от радостно очакване, а лицето му най-после се беше успокоило.

— Да пазиш латинките, момче! — сопна му се Франсис шепнешком, като някакъв заговорник. — Господ ни е свидетел, че си имахме достатъчно неприятности за един ден и без да се караме с Дъгал.

Докато Андрей копаеше лехата и вадеше червеи, старецът влезе в бараката за инструменти, извади оттам въдиците за пъстърва и се спря да почака на вратата. Когато детето пристигна задъхано, с пълна тенекия червеи, той се усмихна.