Въпреки силното злъчно задоволство от завършената работа, не можеше да се отрече, че едноседмичният му престой в църквата „Света Колумба“ го беше подложил на големи изпитания. Той се сблъска с много неща, които го ядосваха, даже и объркваха. С изключение на една малка група около набожната, но прекалено пълна госпожа Глендънинг, хората от енорията изпитваха уважение, даже и обич към своя ексцентричен пастор.
Вчера Слийт се принуди да се отнесе рязко с делегацията, която дойде да изкаже пред него своята вярност към енорийския свещеник. Сякаш той не знаеше, че всеки местен човек си има свои ураджии! А най-много кипна, когато местният презвитериански проповедник се отби при него и, след като поговори за това-онова, се осмели да изкаже надеждата, че отец Чисхолм „няма да ги напусне“ — „настроението“ към него в града било толкова хубаво напоследък… Чудесно, наистина!
Докато монсеньор Слийт размишляваше, групата долу се разпръсна и Андрей изтича в градинската барака да си вземе хвърчилото, тези големи книжни неща с дълга опашка, които хвърчаха като чудовищни птици. Слийт се принуди да го признае неохотно. Във вторник, когато ги завари с две хвърчила, издигнати чак до облаците, той си позволи да смъмри стареца.
— Я гледай, отче. Смяташ ли, че това развлечение е прилично?
Старецът се усмихна. Дявол да го вземе, той никога не се бунтуваше, но винаги се усмихваше с тази толкова спокойна усмивка, че можеше да те подлуди.
— Китайците го смятат. А пък те са народ с достойнство.
— Сигурно е някой от техните езически обичаи.
— О, да! Но положително много невинен обичай!
Монсеньор Слийт продължи да ги гледа високомерно, с посинял нос от студения вятър. Стори му се, че старият свещеник смесваше удоволствието с назиданието. От време на време, докато старецът държеше връвта, момчето сядаше в бараката и записваше върху ивица хартия изреченията, диктувани му от отец Чисхолм. Когато написваше с мъка бележките, нанизваха ги на връвта и ги пращаха нагоре към небето сред задружните им радостни викове.
Обзе го любопитство. Той взе последната бележка от ръката на развълнуваното момче. Тя беше написана четливо и без правописни грешки. Той прочете: „Обещавам тържествено да се боря срещу всичко глупаво, тесногръдо и жестоко. Подпис: П. П. Толерантността е най-висшата добродетел. На второ място идва смирението“.
Той се загледа в нея мрачно, продължително, преди да я върне. Даже почака с посиняло от студа лице, докато написаха и следващата: „Нашите кости може да изгният и да станат на пръст в полето, но духът се възвисява и продължава да живее в славна светлина. Бог е общ баща на цялото човечество“.
Слийт омекна и погледна отец Чисхолм.
— Чудесно! Нали свети Павел го беше казал?
— Не. — Старецът поклати глава, сякаш искаше извинение. — От Конфуций е.
Слийт се смая и се отдалечи, без да каже нито дума.
Същата вечер той подхвърли един злополучен аргумент, но старецът го обори с такава лекота, че го смути. Накрая Слийт кипна и избухна:
— Вашето понятие за Бога е много странно.
— Че кой от нас има някакво понятие за Бога? — Отец Чисхолм се усмихна. — Нашата дума „Бог“ е човешка дума… изразява благоговението ни към нашия Създател. Щом изпитваме това благоговение, ще видим Бога… не бойте се.
За голямо свое неудоволствие Слийт се изчерви.
— Вие като че ли имате твърде малко уважение към Светата църква.
— Напротив… през целия си живот съм се радвал, като съм чувствал нейните прегръдки. Църквата е нашата велика майка и тя ни води напред… тълпа поклонници в нощта. Но може би има и други майки. И може би даже и някои нещастни самотни поклонници, които се препъват сами по пътя към дома.
Слийт се смути сериозно от картината, от която този пример представляваше само една малка част. През нощта, когато си легна, го връхлетя страшен кошмар. Той сънува, че докато цялата къща спеше, неговият ангел хранител се откъсна за един час заедно с ангел хранителя на отец Чисхолм и двамата отидоха в приемната да си пийнат по нещичко. Ангелът на Чисхолм беше нежно херувимско същество, а неговият беше възрастен човек с недоволен поглед и настръхнали от гняв пера. Докато пиеха, с криле отпуснати върху облегалките на креслата, двамата започнаха да разискват сегашните си протежета. Чисхолм се отърва лесно, макар че го обвиниха в сантименталност. Но него… го разкъсаха на парчета! Той се изпоти насън, като чу как неговият ангел отсече с последно проклятие: „Един от най-лошите, които съм имал досега… пълен с предразсъдъци, педантичен, прекалено амбициозен и, най-лошото от всичко, досаден!“.
Читать дальше