Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Оставаха десет минути до един. Най-после в коридора се разнесе шум от голямо раздвижване и епископ Мили влезе в стаята с решителни крачки. Навярно беше бързал. Движенията му бяха пъргави. Той погледна Франсис със светнали очи, даваше си сметка за часа.

— Драги ми Франсис! Толкова се радвам, че се виждаме пак! Трябва да ме извиниш за това малко закъснение. Не, не ставай, моля ти се. Ще поговорим тук. Тук е… тук е по-интимно, отколкото в моята стая.

Той дръпна един стол и седна с непринудена грациозност до отец Чисхолм. Когато отпусна върху ръкава на Франсис месестата си, грижливо гледана ръка, си каза: „Боже Господи, колко е остарял и колко е отслабнал!“.

— И как е скъпият Пайтан? Не бил зле, както ми каза монсеньор Слийт. Спомням си много добре, когато влязох в този пострадал град, сред смъртоносната чума и разрушенията. Наистина Божията ръка се беше стоварила върху него. Ех, тогава бяха моите пионерски дни, Франсис! Понякога ми става мъчно за тях. Сега съм само епископ. — Той се усмихна. — Ти виждаш ли голяма промяна в мен, откакто се разделихме на онзи ориенталски кей?

Франсис се загледа в стария си приятел с учудване. Нямаше никакво съмнение — годините се бяха отразили добре на външния вид на Анселм Мили. Зрялата му възраст беше настъпила късно. Новият сан му придаваше достолепие, беше превърнал младежката си словоохотливост в сладкодумие. Той имаше изтънчена външност и държеше главата си вдигната високо. Мекото му, пълно духовническо лице се озаряваше от същите кадифени очи. Беше добре запазен, още му стояха всичките зъби, имаше свежа кожа.

Франсис каза кротко:

— Никога не си изглеждал така добре, както сега.

От задоволство епископът наведе глава.

— О tempora! О mores! И двамата не сме вече толкова млади, както едно време. Но аз не старея много бързо. Право да си кажа смятам, че доброто здраве е много важно за успеха в живота. Да знаеш какви работи трябва да търпя! Определиха ми умерена диета. Имам и масажист, един пресипнал швед, като ме пипне, буквално наблъсква в мен страха Божи… Страхувам се, че си бил много немарлив към себе си — добави той с непринудена загриженост.

— Аз се чувствам като дърт дрипльо до теб, Анселм, и това е самата истина… Но аз съм млад по дух… или се мъча да бъда млад. И още има хляб в мен. Аз… аз смятам, че ти не си съвсем недоволен от работата ми в Пайтан.

— Драги ми отче, твоите усилия бяха геройски. Разбира се, ние сме малко разочаровани от числата. Монсеньор Слийт ми показваше вчера… — Гласът му стана съвсем доброжелателен. — През всичките тридесет и шест години ти си покръстил по-малко, отколкото отец Лолър за пет. Моля те, не смятай, че те упреквам… Би било твърде жестоко. Някой ден, когато имаш свободно време, ще поговорим за тези неща. А сега… — Очите му се въртяха около часовника. — Мога ли да направя нещо за теб?

Последва мълчание. После Франсис отговори с глух глас:

— Да… може, Ваше Високопреосвещенство… искам енория.

Епископът се стресна и почти загуби любезното си доброжелателно настроение. Бавно вдигна вежди, когато отец Чисхолм продължи с тихата си разпаленост:

— Дай ми Туидсайд, Анселм. Има едно вакантно място в Рентън… по-голяма, по-хубава енория. Повиши туидсайдския свещеник в Рентън. Пък мен прати… мен прати в родното ми място.

Усмивката се скова върху хубавото лице на епископа и престана вече да бъде така любезна.

— Драги ми Франсис, ти май искаш да управляваш моята епархия.

— Аз имам особена причина да те моля. Ще ти бъда толкова признателен… — За свой най-голям ужас отец Чисхолм изгуби власт над гласа си. Замълча, после добави пресипнал: — Епископ Макнаб обеща да ми даде енория, като се върна от Китай. — Той затърси в джоба си. — Аз пазя писмото му…

Анселм вдигна ръка.

— От мен не може да се очаква да уважавам посмъртните писма на предшественика си. — Мълчание, после Негово Високопреосвещенство продължи с добродушна вежливост: — Разбира се, ще имам предвид молбата ти. Но не мога да ти обещая. Туидсайд винаги ми е бил много скъп. Аз мислех, като отърся от плещите си грижите за катедралата, да си построя там едно убежище… един малък Кастел Гондолфо. — Той замълча. Острият му слух долови шум от пристигането на автомобил, последван от гласове в хола. Очите му се насочиха дипломатично към часовника. Любезността му се засили. — Хм… всичко е в Божиите ръце. Ще видим, ще видим.

— Ако ми позволиш да ти обясня… — протестира Франсис смирено. — Аз искам… по-скоро да създам дом… за друг.