Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

— Надявах се, че ще дойдеш.

— Как можех да не дойда? — Господин Чия заговори с тъжен, странно смутен глас. — Драги ми отче, няма нужда да ти казвам колко много съжалявам за заминаването ти. Нашето дълго приятелство значеше толкова много за мен!

Свещеникът отговори тихо:

— И на мен ще ми бъде много мъчно за теб. Ти ме отрупваше с добрини и благодеяния.

— То е по-малко от нищо в сравнение с твоята неоценима услуга към мен. — Господин Чия отклони с ръка благодарностите на приятеля си. — Пък и нали винаги ми бяха приятни спокойствието и красотата в градината на вашата мисия? Без теб ще ми бъде много мъчно в тази градина. — Тонът му се повиши до известна радостна нотка. — Но… като възстановиш здравето си… може да се върнеш в Пайтан?

— Никога. — Свещеникът замълча, по устните му се появи сянка от усмивка. — Ние трябва да очакваме, че ще се срещнем горе на небесата, в задгробния живот.

Настъпи неловко мълчание. Господин Чия го наруши с усилие.

— Понеже имаме ограничено време, може би няма да е неуместно да поговорим малко за задгробния живот.

— Всичкото ми време е посветено на такива разговори.

Господин Чия се поколеба, беше му неловко като никога.

— Аз никога не съм размишлявал дълбоко какво съществувание цари отвъд този живот. Но ако има такова съществувание, ще ми бъде много приятно да се радвам и там на твоето приятелство.

Въпреки дългогодишния си опит отец Чисхолм не схвана смисъла на тази забележка. Той се усмихна, но не отговори.

Господин Чия се принуди да се изрази ясно, за голямо свое неудобство.

— Драги ми приятелю, аз често съм казвал: „Има много религии и всяка религия си има отделна врата за рая“. — Бледа руменина се промъкна под тъмната му кожа. — Сега аз имам много голямо желание да вляза през твоята врата.

Гробно мълчание. Приведената фигура на отец Чисхолм остана неподвижна, като вкаменена.

— Аз не мога да повярвам, че говориш от сърце.

— Едно време, преди много години, когато ти излекува сина ми, не говорех от сърце. Но тогава не познавах твоя живот… неговото търпение, смирение и храброст. Добротата на религията се преценява най-добре по добротата на нейните привърженици. Драги ми приятелю… ти ме покори със своя пример.

Отец Чисхолм вдигна ръка до челото си, известния признак на неговото прикрито вълнение. Съвестта му често пъти го беше упреквала за първоначалния му отказ да приеме господин Чия, макар и да не е имал искрено намерение да стане християнин.

Той заговори бавно:

— Днес цял ден ми горчеше в устата от пепелта на неуспехите ми. Твоите думи запалиха отново огъня в душата ми. Заради този единствен миг чувствам, че работата ми не е била без полза. Без да гледаш какво ти казвам… не го прави за приятелство… а само ако истински вярваш.

Господин Чия отговори решително:

— Аз съм решил вече. Правя го за приятелство и с вяра. Ние сме братя, ти и аз. Твоят Бог трябва да бъде и мой. Тогава, макар че трябва да заминеш утре, аз ще бъда доволен, като знам, че духовете ни ще се срещнат един ден в градината на твоя Бог.

Отначало свещеникът не можа да отговори нищо. Той се опита да прикрие колко дълбоки чувства го вълнуваха. После подаде ръка на господин Чия и каза с глух, неуверен глас:

— Ела да слезем долу в църквата…

На сутринта времето беше топло и ясно. Отец Чисхолм се събуди от някаква песен, скочи от леглото на госпожа Фиск и се втурна презглава към отворения прозорец. Под балкона бяха наредени двадесетина малки момичета от предпоследния клас на основното училище, не по-големи от девет години, в бели роклички със сини панделки, и пееха: „Привет, зора светла…“. Той им направи гримаса. В края на десетия стих им извика:

— Стига толкова. Вървете да закусите.

Те спряха и му се усмихнаха с нотни листове в ръце.

— Хареса ли го, отче?

— Не… Да… Но вече е време да закусите.

Те започнаха отново, от начало и изпяха повторно цялата песен, с допълнителни стихове, докато той се бръснеше. При думите „по твоята свежа буза“ се поряза. Надникна в мъничкото огледало, огледа собствения си образ, осеян с белези от шарка и порязвания, а пък сега и разкървавен, и си каза „Боже, какъв страшен разбойник съм станал. Непременно трябва да се държа прилично днес“.

Удари звънецът за закуска. Отец Мънси и отец Крейг зачакаха и двамата пъргави, внимателни, усмихнати — единият се втурна да притегли стола му, другият да вдигне капака на купичката с маслото. Имаха такова силно желание да му угодят, че не ги сдържаше на едно място.