Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Най-после момчето си отдъхна, когато отвърза въжето и падна назад върху седалката. В същия миг отец Чисхолм почувства, че лодката заплува свободно и с всичките си останали сили я забута към течението. Излязоха от тихата вода, повъртяха се безцелно и се понесоха надолу.

По брега, малко по-назад, в светлината на факлите се виждаха група човешки фигури, които тичаха покрай реката. Изтрещя пушечен изстрел, последван от безредни залпове. Куршумите се отплесваха от водата с тъпо свистене. Сега лодката се носеше по-бързо надолу по течението, много по-бързо. Намираха се почти извън обсега на куршумите. Отец Чисхолм се взираше в черния зид пред тях с почти трескаво облекчение, когато в мрака сред откъслечните гърмежи някаква голяма тежест го удари. Главата му се олюля от удара на нещо като запратен тежък камък, както му се стори. Освен сътресението от удара, Франсис не усети никаква болка. Той вдигна ръка към мокрото си лице. Куршумът беше ударил в горната челюст и беше излязъл през дясната му буза. Той не издаде никакъв звук. Стрелбата престана. Никой друг не беше улучен.

Сега реката ги влачеше напред със страхотна бързина. В душата си той беше уверен, че в края на краищата ще излязат на Хванг — никакъв друг изход нямаше. Наведе се напред към доктора и като видя, че е в съзнание, се опита да го ободри.

— Как се чувстваш?

— Доста добре, като се има предвид, че умирам. — Той сподави една кратка кашлица. — Съжалявам, че излязох такава баба, Агнес.

— Моля те, не говори, миличък.

Свещеникът се изправи тежко. Животът на доктора гаснеше постепенно. И неговите собствени сили почти се бяха стопили. Той поведе борба срещу неудържимия си порив да се разплаче.

Ревът на реката се засили и подсказа, че се приближаваха към бързей. Шумът като че ли отне цялото зрение, което му беше останало. Той не виждаше вече нищо. С единственото гребло насочи лодката право по течението. Когато полетяха надолу като стрела, той повери живота на всички в лодката в ръцете на Бога.

Нямаше вече сили да се тревожи, нямаше вече сили да разбира как лодката оцеляваше сред това невидимо бучене. Ревът на водата го зашемети. Той се притискаше до безполезното гребло, когато се накривяваха или пропадаха в невидима бездна. От време на време му се струваше, че падаха в празно пространство, сякаш дъното на лодката се беше откъснало. По едно време се чу трясък, лодката се блъсна в нещо и за миг се закова на място. Тогава му се стори, че непременно ще потънат. Но пак се понесоха напред. Кипящата вода ги шибаше в лицето, докато летяха надолу, все надолу по реката. Когато му се струваше, че са се измъкнали от опасността, нов рев се надигаше напред, връхлиташе върху тях, поглъщаше ги. При един остър завой се блъснаха със страшна сила в отвесната скала, огънаха долните клони на надвисналите дървета, после лодката отскочи, завъртя се и полетя пак напред. Умът му се заплете във водовъртежа, зашемети се от подмятането и въртенето. Надолу, надолу, надолу по реката.

Далече долу по реката спокойствието на тихата вода му възвърна полека съзнанието. Бледата светлина на утрото се подаваше над хоризонта в далечината и багреше широката гръд на тихата вода. Той не можеше да познае какво разстояние са изминали, но предугаждаше смътно, че трябва да са много ли. Само толкова разбираше: бяха стигнали до Хванг и сега се носеха спокойно по нейните води към Пайтан.

Опита се да се раздвижи, но не можа. Слабостта му го приковаваше на място. Счупеният му крак тежеше като олово, болката в разбитата челюст приличаше на страшен зъбобол. С невероятно усилие той успя да се обърне и да се примъкне бавно долу в лодката на ръце.

Разсъмна се. Йошуа лежеше сгушен в предната част на лодката. Тялото му беше отпаднало, но момчето дишаше. То спеше. На дъното Фиск и жена му лежаха един до друг. Нейната ръка крепеше главата му, а тялото й го пазеше от събралата се вода. Госпожа Фиск беше будна и спокойна. Свещеникът изпита голямо възхищение от нея, когато я загледа. От всички тях тя беше проявила най-голяма издръжливост. Очите й отговориха с тъжно отрицание на безмълвния му въпрос. Той видя, че животът на мъжа й беше почти изгаснал.

Докторът дишаше с мъка, на пресекулки, редувани с промеждутъци, когато съвсем не дишаше. Мълвеше нещо безспирно, очите му бяха отворени, но безжизнени. Внезапно в тях се мярна смътно, колебливо пламъче — признак, че познава. Сянка от движение пробягна по устните му — нищожно движение, но в неговата нищожност се долови сенчица на усмивка. Шепотът му придоби определена форма.