Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Последва мълчание. Забелязваше се тъмното пламъче на задоволство в свитите зеници на Вай Чу. Той се обърна към Йошуа. Момчето беше здраво и яко. А той имаше отчаяна нужда от нови войници.

— Я ми кажи, готов ли си да поправиш грешката си, като се запишеш под моето знаме?

— Благодаря за честта — отвърна Йошуа твърдо. — Но не ми е възможно.

— Откажи се от бога на чуждите дяволи и ще се спасиш.

Отец Чисхолм преживя един миг на жестоко напрежение и се приготви за болката и унижението от капитулирането на момчето.

— Ще умра с радост за истинския Бог на небесата.

— Тридесет пръчки, затова че е твърдоглав глупак.

Йошуа не охна нито веднъж. Изтърпя наказанието си с наведени надолу очи. Нито едно изпъшкване не се изтръгна от устата му. Но отец Чисхолм примигваше при всеки удар.

— Сега ще посъветваш ли слугата си да се покае?

— Никога! — Свещеникът отговори решително, с душа, зарадвана от храбростта на момчето.

— Двадесет пръчки по краката за непоправимо дебелоглавие.

При дванадесетия удар върху предната страна на пищялната кост се чу остро изпращяване от счупване. Нетърпима болка го жегна в счупения крак. „Ах, Господи, това е най-лошото нещо за стари кокали!“, помисли си Франсис.

Вай Чу ги изгледа с безпрекословна строгост.

— Аз не мога вечно да ви закрилям. Ако парите не пристигнат утре, предчувствам, че може да ви се случи нещо.

Той ги освободи веднага след това. Отец Чисхолм едва можа да премине двора. Щом се върнаха в затвора си, госпожа Фиск го накара да седне на земята, после коленичи до него и му смъкна обувката и чорапа. Като се посъвзе малко, докторът намести счупената кост.

— Нямам дъсчици… нямам нищо, освен тези дрипи. — Гласът му беше писклив и трепереше. — Лошо счупване е. Ако не почиваш, ще се усложни. Виж колко ми треперят ръцете. Помогни ми, мили Боже! Връщаме се вкъщи следващия месец. Ние не сме толкова…

— Моля те, Уилбър. — Тя го успокои с леко докосване.

Той довърши мълчаливо превързването на счупената кост.

После тя добави:

— Трябва да се мъчим да поддържаме духа си. Ако се предадем сега, какво ще стане с нас утре?

Може би тя направи по-добре, като ги подготви. На втория ден сутринта четиримата бяха изведени в двора. Сега там се бяха наредили всички обитатели на Туенлай и разговаряха разпалено в очакване на зрелище. Ръцете на пленниците бяха завързани на гърба, а прекараха по една бамбукова върлина между тях. Двама войника уловиха двата края на всяка върлина, вдигнаха затворниците и ги понесоха. Обиколиха с тях шест пъти около арената във все по-тесен кръг и най-накрая ги сложиха пред надупчената от куршуми фасада на къщата, където Вай Чу седеше.

По време на тази глупава и позорна сцена отец Чисхолм премаля от болки в счупения си крак и изпадна в страшно униние, равно на отчаяние. Не вярваше, че е възможно хора, сътворени от Божията ръка, да си устройват безгрижни празненства от кръвта и сълзите на другите. Той се принуди да сподави ужасния шепот в душата си, че Бог никога не би могъл да сътвори такива хора… че Бог не съществува.

Видя, че няколко души от войниците бяха с пушките си. Тогава започна да се надява, че милостивият им край е близо. Но след известна пауза ги изведоха от двора и по знак на Вай Чу ги подкараха надолу по стръмната пътека, покрай няколко лодки, изтеглени на брега върху един тесен кей от летви. Спряха край реката. Тук, пред очите на насъбраната тълпа, ги изблъскаха през плитката вода и завързаха всеки от тях с въже за един стълб на метър и половина дълбочина в течащата вода.

Изчезването на заплахата от незабавно разстрелване беше толкова неочаквано, промяната от стоенето в мръсната и влажна пещера толкова дълбока, че те неволно почувстваха облекчение. Хладната вода им възвърна силите. Тя беше студена, от планински извори и бистра като сълза. Кракът на свещеника престана да го боли. Госпожа Фиск се усмихна леко. Нейната храброст беше сърцераздирателна. Устните й прошепнаха думите:

— Поне ще бъдем чисти.

Но след половин час нещата се влошиха. Отец Чисхолм не смееше да погледне към другарите си. Отначало така освежителна, реката стана постепенно по-студена, все по-студена, изгуби нежния си допир, стегна телата и краката им като с ледени клещи. При всеки удар на сърцето, при всеки негов напън да изтласка кръв през свитите от студа артерии, изпитваха болка до припадане. Главите им се зашеметиха, сякаш плуваха в някаква червеникава светлина. С притъпените си чувства свещеникът все още се мъчеше да разбере причината за това изтезание, за което той си спомни смътно, че го наричаха „водното изпитание“ — садизъм, осветен от традицията, измислен най-напред от тиранина Чанг. Това наказание подхождаше много добре за целта на Вай Чу, защото вероятно изразяваше тайната му надежда, че откупът още можеше да бъде платен.