Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

— Чай… горещ чай — отекна тълпата и се приближи още повече.

Те се намираха вече толкова близо до мисионерите, че ако протегнеха ръка, можеха да ги достигнат. Внезапно един старец от предната редица посегна с маймунска грабливост и докопа верижката на часовника на доктора. Това подейства като знак за общо ограбване — пари, требник, библия, венчален пръстен, стария сребърен молив на свещеника — за три минути задигнаха всичко на малката група мисионери, оставиха им само обувките и дрехите.

Когато боричкането свърши, очите на една жена се спряха върху светлия изкуствен камък на иглата върху шапката на госпожа Фиск. Жената веднага го сграбчи. Госпожа Фиск мигновено схвана опасното положение и поведе отчаяна борба, придружена с пискливи викове. Но всичко напразно. Иглата, шапката и перуката останаха в жилавите пръсти на нападателката. За миг голата глава на жертвата светна като мехур, пълен с лой със страшно уродливата си голота.

Настъпи тишина. После избухна буря от смях, същински залпове от пискливи смехове. Госпожа Фиск закри лицето си с ръце и зарида. Докторът се помъчи с разтреперани ръце да покрие черепа на жена си с носната си кърпичка, но и тази шарена коприна беше изтръгната.

Горката жена, помисли си отец Чисхолм със състрадание и обърна очи настрана.

Внезапното пристигане на ефрейтора сложи край на смеха също така бързо, както беше избухнал. Тълпата се пръсна и мисионерите бяха откарани в една от пещерите, която се отличаваше от другите по това, че беше снабдена с ключалка. Тежката врата беше затръшната и заключена. Пленниците останаха сами.

— Е, тук поне сме сами — обади се отец Чисхолм след известно мълчание.

Последва по-дълго мълчание. Дребният доктор седна на глинения под, прегърна с две ръце разплаканата си жена и каза глухо:

— От скарлатината й стана. Разболя се от нея през първата ни година в Китай. Толкова мъчно й беше за това. Пазехме се жив човек да не узнае.

— И никой няма да узнае! — излъга свещеникът бързо. — Йошуа и аз ще мълчим като гроб. Когато се върнем в Пайтан… бедата може да бъде поправена.

— Чуваш ли, Агнес, миличка? Моля те, престани да плачеш, миличка!

Сподавените ридания намаляха, после съвсем престанаха. Госпожа Фиск вдигна бавно зачервените си от плач очи.

— Вие сте много добър — продума тя през сълзи.

— Онзи ми остави това засега. Ако може да ви послужи. — Отец Чисхолм извади от вътрешния си джоб една голяма кафява кърпа.

Госпожа Фиск я взе боязливо, с благодарност. Завърза я на главата си като забрадка с фльонга на врага.

— Я гледай, миличка! — Д-р Фиск я потупа по гърба. — Е, ти пак стана прелестна!

— Така ли, миличък? — Тя се усмихна слабо, кокетно. Духът й се повиши. — Я да видим сега какво можем да направим, за да подредим това мизерно яо-фанг.

Много малко можеше да се направи. Пещерата нямаше повече от три метра в дълбочина. Тя беше съвсем празна, имаше само малко изпочупени глинени съдове, влага и мрак. Светлина и въздух идваха само през решетките на входа. Вътре беше грозно като в гроб. Но те бяха изтощени. Простряха се на пода и заспаха.

Събудиха се чак след обяд, когато изскърца ключалката на вратата. Сноп фантастична слънчева светлина нахлу в затвора им, а после някаква жена на средна възраст влезе с една кана гореща вода и два черни хляба. Тя спря и се загледа, когато отец Чисхолм подаде единия хляб на д-р Фиск, а после мълчаливо разчупи другия на две и го раздели между себе си и Йошуа. Нещо в държанието на жената, в черното й намръщено лице накара свещеника да се загледа в нея внимателно.

— О! — сепна се той, щом я позна. — Ти си Ана!

Тя не отговори. След като издържа погледа му дръзко, обърна се и излезе.

— Познаваш ли тази жена? — запита докторът бързо.

— Не съм сигурен. Да, да, сигурен съм. Тя беше в мисията… избяга оттам.

— Не е голям комплимент за твоето учение. — Д-р Фиск за пръв път заговори заядливо.

— Ще видим.

Тази нощ спаха зле. От час на час неудобствата на затворничеството им ставаха все по-големи. Почнаха да се редуват да спят до вратата, за да дишат там малко по-чист въздух.

Дребният доктор пъшкаше:

— Ах, този ужасен хляб! Божичко, на буца ми стана дванадесетопръстникът.

На другия ден на обяд Ана пак дойде с една кана гореща вода и една паница варено просо.

Отец Чисхолм сметна за по-добре да не се обръща към нея по име.

— Докога ще ни държат тук?

Отначало тя сякаш не искаше да отговори, после каза безразлично: