Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Тя знае кой съм аз — похвали се Матри, когато момичето излезе.

Вечерята пристигна, но Пол едва се докосна до нея. На свой ред Матри яде с вълчи апетит, без да произнесе и дума. Когато привърши, отпуши бутилката и си наля щедра порция уиски. Взе си чашата и бутилката и се премести на стола с висока облегалка до стената. Седна с изправена стойка, мълчаливо загледан пред себе си в нищото, с мрачна съсредоточеност във втренчения поглед, която плашеше. От време на време доливаше чашата си, а устните му потрепваха като че говореше на себе си. Изглеждаше, че напълно бе забравил за присъствието на Пол, а когато момичето влезе да смени покривката, за нейно разочарование, той не й обърна никакво внимание.

Тишината продължаваше да тегне над Пол и той почти в паника впери поглед в гротескната фигура на баща си, потънал в мрачни мисли. Как би могъл този човек да бъде мъжът, който не бе пропуснал и седмица да не му донесе някоя играчка; който тъй благороден и елегантен го бе водил за ръка да пускат книжни лодки в езерото на парка; който с голямо старание му бе рисувал и изрязвал фигурки, а във всяко негово действие бе имало обич и грижовност. Какъв ужасяващ процес на огрубяване и оскотяване бе довел този човек до това състояние?

Искрица на съжаление се зароди и замъждука в гърдите на Пол, докато се опитваше да си представи смилащата всичко мизерия на тези петнайсет години — теснотата в килията, затворническите дрехи и долнокачествената храна, железните решетки, часовете в мрак и самота, постоянния надзор, вечния, съсипващ робски труд в пек и сняг, безрадостните дни и безкрайните нощи.

Ала тази искрица на съжаление сякаш веднага бе потушена от страшното физическо присъствие на баща му, изправен с втренчен поглед в стола си отсреща.

Изведнъж, с почти гальовно движение Матри извади часовника си. Дълго го гледа. После заговори:

— Девет часа. Те всички сега са на тъмно… върху хубавите си дървени нарове. Цял ден са били на кариерата, изпотени до червата, в дъжда. За вечеря е имало водниста супа… късмет е, ако докопаш късче хрущял в нея… и картофи… картофи, които имат вкус на сапун. Винаги тези картофи, сиви, пъпчести картофи… които вкисват вътрешностите ти. Всичко тъне в мрак… но те чуват в галерията… стъпките му, нагоре-надолу, надзирава ги през шпионките. Може би Хикс е дежурен… веднага го усещат, ако е той. Всички са нащрек, когато на служба е надзирателят Хикс.

Някои от тях са си премазали пръстите в кариерата, други имат мехури по дланите или болки в гръбнака… всички са с ревматизъм, който е допълнение към адската влага. Ала това няма значение. Важното е какво мислят. Легнали на наровете, всички си мислят само едно — за отвън. Опитват се да си припомнят какво е било навън, отвъд високите стени. Мислят си за хубавия живот, който са живели, за мекото легло, пържолата за вечеря, другите неща. Старите каторжници чукат по стените, изчукват новините… кой е опитал камшика, кой пристига, кой ще излезе. Ала повечето от тях знаят, че никога няма да излязат. Вътре са до живот. Нямат на какво да се надяват… просто са погребани живи.

А може и да не се чувстват тъй уютно, може и да не са в малката си хубава килийка. Предположи, че са направили грешка, че нещо са стъпили накриво. Тогава ще ги търсиш в карцера, осем на шест фута 54 54 Фут — мярка за дължина равна на 30,48 см. — Б.пр. , долу в избата. Тъмно като в рог. Няма и пъпчиви картофи. Хляб и вода… сух хляб и вода. Дори няма място да се обърнеш… две стъпки и удряш главата си в бетона… Там в действителност започваш да мислиш и се питаш кой си… къде се намираш и какво, по дяволите, си направил, че да се озовеш там. Също в карцера си обещаваш, че ако някога стените се пропукат и паднат, ще си го върнеш тъпкано… ще накараш някой да ти плати за всичко, което си изстрадал… Ще мразиш целия прокълнат свят… ще награбиш всичко за себе си… ако само стените се пропукат.

Е, бога ми, за мен те се пропукаха и отвориха. Сега можеш да се досетиш какво възнамерявам да правя.

Когато свърши монолога си, той се изправи и без да каже „лека нощ“, без дори да погледне към Пол, излезе от стаята. Тежките му стъпки прокънтяха по коридора към спалнята му. Настана тишина. Тогава Пол чу слабото жужене на звънец, последвано от шума на по-леки стъпки по коридора. Опита се да се размърда, но не можа да преодолее вцепенението си. Заслуша напрегнато, целият се превърна в слух, но леките стъпки не се върнаха.

От устните на Пол се откъсна неволен стон. Не посмя да отиде до другата врата, за да потвърди подозренията си. Ала по някаква подсъзнателна асоциация в ума му проблесна момента, когато днес следобед, след като бяха излезли от магазина, всред тълпата, баща му се беше блъснал в него. Инстинктивно ръката на Пол отскочи към вътрешния му джоб. Всичко, което бе останало от парите, около петнайсет лири, бе изчезнало.