Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Мисис Хенли не се помръдна. Тя го погледна със свити устни.

— Лена вече не е тук. Миналата седмица, когато се върнах, намерих стаите й празни. Оставила ми е бележка, за да ми съобщи, че си е отишла завинаги.

Утрото на втори март беше ясно и меко. Врабци цвъртяха измежду минзухарите, които обсипваха с жълти точки поляната пред болницата Сейнт Елизабет. Времето беше истински пролетно. Слънцето грееше с първите си топли лъчи, жизнените сокове се бяха раздвижили в брястовете, засадени от двете страни на късата алея пред входа, а по върховете им вече зеленееха първите нежни листенца. Влажната земя, бъблейки с невидими ручейчета, се беше събудила за нов живот.

Такъв беше денят на изписването на Пол от болницата.

Много преди пладне, часът в който Дън бе обещал да го вземе, Пол беше готов. Седнал в салона на Сейнт Елизабет, той се бе сбогувал с всички, а със специални думи на благодарност и сърдечно стискане на ръката със закръгленичката, червенобузеста и винаги засмяна сестра Маргарет, която се бе грижила за него. Беше прекарал тежко заболяване, но реброто му вече бе заздравяло, белият му дроб отново се беше разгърнал, а кашлицата — отзвучала. Сега, макар че силите му не бяха възстановени изцяло и все още изпитваше слабост, беше изписан като клинично здрав.

Точно на часа Дън пристигна с такси. След дълга сцена в салона — той, види се, беше на голяма почит всред добрите сестри — и след оказаното им гостоприемство и от страна на преподобната игуменка, която ги почерпи с бисквити и шери, Пол и Дън най-сетне потеглиха.

Докато пътуваха към града и свежият въздух струеше през отворения прозорец, Пол изведнъж усети изблик на вълнуващо нетърпение, породено от бъдещето, което непосредствено го очакваше. Нали за това бе работил и страдал през изминалите мъчителни месеци.

— Наех ви стаи в „Уиндзор“ — наруши мълчанието Дън. — Не е от най-скъпите хотели, но е тих. Нелошо място, в което да береш плодовете на своя труд.

С благодарен поглед Пол показа готовността си да приеме всичко, което Дън бе уредил за него.

— Всъщност — продължи другия, — когато майка ти пристигне утре, можете да останете тук, докато процесът свърши. Вестник „Кроникъл“ поема разноските. Не, недей да ми благодариш! Представлението е наше. Ето ти и трийсет лири по същата причина. Имай грижата за тях. Ще трябва да купиш дрехи и други неща на баща си. Ако много настояваш, можеш да се разплатиш, когато изплатят обезщетението.

— Какво обезщетение?

Дън го изгледа косо.

— Изглежда, че баща ти ще предяви иск към правителството. По мнението на адвоката може би за пет хиляди лири.

Пол посрещна с мълчание тази неочаквана новина. Макар че в сегашното му настроение перспективата за такава компенсация изглеждаше относително маловажна, тя помогна на Пол да приеме с по-малко угризения снопчето банкноти, които Дън му подаде. Пол размишляваше върху очакваното радостно събитие и някак си особено се радваше на това, че щеше да има един цял ден на разположение да бъде насаме с баща си, преди майка му да пристигне от Белфаст на другата сутрин.

— Видя ли го? — попита той след кратко мълчание.

Дън кимна.

— В хотела е. Смит от нашата редакция е при него.

— За всичко си се сетил.

— Бих желал да е така — отвърна кратко Дън.

В маниера му, макар и много внимателен и деликатен, личеше известна рязкост и след пауза той промени темата.

— Виждал ли си Лена в последно време?

— Не. — Лицето на Пол се промени. — Не, откакто ме настани в болницата онази нощ.

— Тогава явно не знаеш нищо за нея — каза рязко Дън. — Време е да научиш!

И загледан право пред себе си, с няколко лаконични изречения той разказа историята й на Пол, без да спести нищо от фактите.

Замаян и потресен, Пол усети как гърлото му се свива. Колко погрешно я беше оценил! Какъв глупак… какъв сляп, самодоволен „светец“ се беше показал! Споменът за лицето й, искрено и тъжно, го разтърси из дъно. Когато успя да овладее гласа си, каза:

— Аз трябва да я видя!

— Заминала е.

— Заминала?

— Напуснала е работа — Дън сякаш извличаше някакво парливо удоволствие от отговора си — и изчезнала.

— Но защо?

— Как бих могъл да знам?

— Знаеш ли поне къде е отишла?

— Не знаехме… но сега знаем. — Дън погледна крадешком събеседника си. — Работи като келнерка в един евтин ресторант в Шефилд.

— Имаш ли й адреса?

— И да го имам, не е за публикуване в печата — отвърна Дън с потайна сдържаност, която приключи разговора на тази тема.