Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Той още ли е зле?

— Много зле — кимна с глава Дън, — но лекарите дават известни надежди. Ако можеше да прочете статиите ми! Те биха му помогнали повече от всякакви лекарства.

— Хм! Каква нечувана сензация… бихме отпечатали — Редакторът не можеше да се въздържи да не размишлява на глас. — Искам да кажа… в психологически аспект… ако той наистина умре.

Дън рязко се обърна и го заля с лавина хамалски ругатни.

Мак-Ивой бързо се съвзе, натисна звънеца на бюрото си и с примирителен и молещ за прошка тон, каза:

— Човек просто не може да си наложи да не мисли за тези неща… То е в кръвта. Веднага ще телеграфирам на Лойд Бенет.

На другия ден лондонският „Рикорд“ отпечати в приложение от една страница първите три статии от серията. На по-следващия ден се изравни с „Кроникъл“, като отпечати още три статии. Седмата статия се появи едновременно и в двата вестника. Късно нея вечер, когато Мак-Ивой и Дън се канеха да си тръгват за дома, едно момче донесе светкавична телеграма:

Мистър Дъглас Гибсън, либерал от Нютаун, отправи запитване в Камарата на общините предвид последните публикации в пресата. Министърът на вътрешните работи не беше подготвен да преразгледа предишното си решение по отношение на случая Матри.

В отговор министърът на вътрешните работи сър Уолтър Хамилтън заяви, че би искал запитването да бъде представено в писмена форма.

Двамата мъже се спогледаха в наелектризираното мълчание. Денят беше дълъг и уморителен, без особени резултати. Умората и напрежението бяха започнали да личат и на двамата.

— Писмено запитване — каза най-сетне Мак-Ивой със странно висок, сякаш мутиращ глас. — Няма категоричен отказ този път. Трябва им време, за да си помислят. Тази нощ телефонните жици до Уъртли ще се нагреят до червено. А утре може да имаме и посетител.

Те се поздравиха, като раздрусаха ръце. Мълчаливо, но спонтанно. Взеха си шапките и излязоха.

Следващият ден беше вторник. Към четири часа на вратата се почука. Тъкмо бе времето, по което в редакцията на „Кроникъл“ обикновено се освежаваха със силен чай, приготвен от момчето и поднесен в дебели порцеланови чаши.

— Влез.

Не беше подносът с чай, а секретарят на Мак-Ивой, Тед Смит. Видът му бе доста угрижен. Веднага след него в стаята влезе сър Матю Спрот. От своя стана пък сър Матю, който беше изключително добре облечен и издокаран, не показа никакво вълнение и се държеше съвсем непринудено. Лицето му, изразяващо обичайното надменно достойнство, бе съвършено спокойно.

В началото никой не продума.

— Не бихте ли поседнал? — покани го редакторът.

— Благодаря. — Сър Матю седна на един стол. — В последно време е трудно човек да влезе във връзка с вас, мистър Мак-Ивой. Минавах случайно, та си помислих да си опитам късмета като се отбия. Съвсем неофициално, естествено.

— Да, наистина — съгласи се Мак-Ивой с безизразни очи, фиксирани в лицето на другия. — Мога ли да ви предложа цигара?

— Не, благодаря. — Спрот отстрани с жест сребърната табакера. — Имам късмет, че намирам и вас, мистър Дън. До известна степен забележките ми ви засягат.

Паузата този път беше по-дълга. Спрот изглеждаше много самоуверен, решителен, без да издава каквото и да било вълнение. Дори леко се усмихваше, за да покаже, че се чувства напълно удобно.

— Господа — каза той. — Не съм дошъл тук да се ангажирам в диалектика. Работата е твърде проста. При това признавам, че е ваше право да списвате собствения си вестник по начин, какъвто си изберете. При все това трябва да ви кажа, че текущата серия статии смущава в известен смисъл правителството на Негово Величество.

Мълчание. И Мак-Ивой и Дън бяха вперили погледи в Спрот. Зад надутата му арогантност вече прозираше лека тревога, която той не успяваше да прикрие напълно.

Когато заговори, в гласа му прозвуча неестествена сърдечност:

— Ние сме светски мъже, господа. Положително и тримата оценяваме трудностите, пред които е изправено управлението на страната в тези несигурни времена. Задават се избори. Само след някакви си три месеца. От тези обстоятелства аз не си правя никакви изводи, просто искам да ги имате предвид. Няма никакво съмнение, че правителството на Негово Величество се отнася напълно съчувствено към въпроса, който повдигнахте.

— Наистина ли? — попита редакторът.

— Мога да ви уверя в този факт — кимна внушително сър Матю. — Снощи цял час разговарях по телефона с министъра на вътрешните работи.