Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

След половин час линейката пристигна. Десет минути по-късно вече бе заминала обратно.

Все още действайки под неотслабващото чувство на напрежение, смутена и изтощена, смазана от собствените си емоции, Лена изкачи стълбището обратно. В малкия апартамент беше горещо и задушно. Изключи газовия огън в камината. Отиде до прозореца, отвори го, пое дълбоко от влажния нощен въздух, след това по навик започна да разтребва из стаята.

Износеният костюм, който той беше носил през цялото време, докато бе спал под „Арките“, стоеше сгънат на един стол до леглото. Тя го взе да го окачи на закачалката в гардероба. От сакото изпадна старият, протрит портфейл на Пол, отвори се и разсипа съдържанието си — най-вече късове хартия — на пода.

Лена се наведе да събере хартийките — бележки, които Пол си бе писал във връзка с издирванията си и които парче по парче подреди отново в портфейла. Изведнъж измежду листчетата пръстите й попаднаха на една малка снимка и тя инстинктивно я погледна. Беше портретът на Ела Флеминг, на него тя изглеждаше много по-хубава, отколкото в действителност — Ела се беше погрижила за това — а под образа й, нежно посвещение. Всъщност това беше сувенир, който Ела беше подарила на Пол по случай деветнадесетия му рожден ден и с многозначителен гальовен поглед лично бе вмъкнала снимката в портфейла му, с надеждата, че ще я носи до сърцето си.

Пол отдавна беше забравил, че притежаваше тази снимка. Ала хубавичкото лице, зовящите очи, къдравите коси и най-вече посвещението, изразяващо собственическа привързаност, веднага се сториха на Лена неговото най-скъпо съкровище.

Дори въздишка не се отрони от гърдите й, но в неподвижната фигура и застиналото изражение на лицето й, в което само ъгълчетата на устните й леко потрепваха, се таеше неизмерима болка. Най-сетне се изправи на крака, сложи снимката в портфейла и го върна във вътрешния джоб на сакото му. Окачи костюма на закачалка в гардероба и отиде в кухнята. Облегната на рамката на камината, с полузатворени очи и извърната встрани глава, тя се бореше с ужасното чувство на отвращение към самата себе си, което не можеше да заглуши и потисне.

През цялото време тя се противеше на страха, че сама си създава една невъзможна ситуация, ала никога не си бе представяла, че ще се сблъска с тази снимка — случайност, толкова обикновена и толкова неочаквана — която разкри цялата чудовищност на дръзките й мечти. Потрепери при мисълта за ненужната борба със самата себе си и за жалката си и унизителна капитулация сега. В глупостта си да бърка благодарността с обичта, тя почти бе стигнала до това, да му разкрие трагедията на живота си и почти се бе превърнала в инструмент, който щеше да го лиши от илюзии и разочарова още повече. Вече никога не би могла да му го каже. Никога!

Унизена докрай, тя затвори очи, обладана отново от онези познати демони на самоомразата и срама. Сравнявайки себе си, окаляната и омърсената, с онова ангелско създание, което бе дало обет, че ще му принадлежи, тя си пожела да умре още сега, начаса. Копнееше тази болка, която громеше гърдите й, да бъде последната й агония.

Не знаеше колко дълго бе стояла там с мъката си, когато с рязко движение отметна косите от челото си и седна на една табуретка. Със сухи очи и устни, присвити в твърда линия, която предварително отхвърляше всякакво снизхождение към нея самата, тя се насили да събере мислите си.

Минутите минаваха. После в обърканото й съзнание постепенно се оформи средството, което търсеше — то наистина изглеждаше едничкото й убежище. Колкото и трудно, тя трябваше да го стори. Всичко, което искаше бе да избяга, да загуби себе си, да заличи спомена за този върховен акт на глупост. Свита на табуретката, тя започна да крои плановете си.

На сутринта в понеделник, двайсет и първи февруари, излизащият в Уъртли вестник „Кроникъл“ отпечати на титулната си страница първата от статиите на Дън по случая Матри.

Противно на навика си, защото обичаше да става късно и да се излежава в леглото, Дън отиде рано в сградата на „Кроникъл“.

Вестникарчетата по улиците крещяха заглавията, носейки специалните плакати, които Мак-Ивой бе напечатал. Като чу виковете им и видя, че написаното с огромни букви име „Матри“ се развява на вятъра, бавна тръпка на ликуване и тържество премина през тялото на Дън. Не беше суетен човек и не хранеше големи илюзии относно професията си. Ала вярваше страстно в свободата на печата и в силата на един добре списван вестник да прави добро.