Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Вече отбелязахме за контакта му с Лена. През изминалата година беше поддържал връзка с нея и често се отбиваше на тезгяха й за чаша кафе и кифла на път за редакцията на „Кроникъл“ на Ардън стрийт. Ето защо, когато късно през нощта тя дойде в къщата му на Хесък Хил след задържането на Пол, той се досети, че тя е в беда и я изслуша с внимание.

Въпреки това, когато на следващата сутрин я придружи до полицейския съд, хрумна му, че се залавя с безнадеждна работа. Ала онова, което видя там, разколеба убеждението му. После дойде и историята на Пол; разказът за голямата беда, в която беше изпаднал, бе непогрешимо автентичен, без ни една фалшива нотка, завършен от началото до край.

Опитът беше научил Дън никога да не прави прибързани заключения, но сега инстинктът му на вестникар говореше, че се е сблъскал с най-великия случай в живота си. Беше спокоен човек и поради пълната фигура, считан за флегматичен, но когато се прибираше у дома през тази нощ, внезапната възбуда го караше да подтичва като момче.

Измина една седмица, преди да осведоми за случая Джеймс Мак-Ивой. През това време, макар че нито веднъж не се появи в редакцията, той беше много зает; предприе и няколко дълги пътешествия. На следващия четвъртък след единайсет през нощта, забелязан само от нощния портиер, Дън дойде в редакцията и се заключи в стаята си. Беше изморен и мръсен, но докато сваляше балтона, сакото и жилетката си, очите му сияеха, нямаше и следа от обичайния израз на неприкрита досада. Разкопча копчето на яката си и по тиранти седна зад писалищната маса.

Известно време остана замислен; после бързо, доведен до трескава възбуда от мислите си, си плю на ръцете, разтърка ги и като придърпа към себе си пишещата машина, зачука по клавишите с неподражаемата си смесица от емоции и точност на изложението:

Във влажния мрак на килията на осъдените на смърт във великия град Уъртли, един невинен човек очакваше да бъде обесен. Чуваше ударите на чука отвън, докато в двора на тъмницата издигаха ешафода. Само след няколко часа щяха да дойдат и с вързани зад гърба ръце да го поведат навън в студеното утро. После под бесилката щяха да метнат примката около врата му, а върху главата му да нахлузят бялата торба…

На другата сутрин в девет той се надигна сънен от кушетката в кабинета си. Със замъглени очи, небръснат и още по риза, отнесе машинописния текст на Мак-Ивой.

— Ето — рече той, — първата от новата серия статии на Еретика. А също и резюме на останалите девет. Прочети ги. Излизам да закуся.

След половин час Дън се завърна. Погълнат от мислите си, редакторът бе все още зад бюрото си. Не се размърда веднага. После бавно изви глава. Беше спретнат, сух човек в син костюм, с тясно лице и сивееща по слепоочията черна коса, сресана точно по средата. Носеше пенсне без рамки и жилетка с кант от бяло пике. Гордееше се с невъзмутимото си спокойствие. Но сега явно беше под напрежение. Мъчеше се да го прикрие, но всъщност беше зашеметен.

— Как, в името на Всемогъщия Бог, се добра до това?

— Не съм се добирал до нищо.

— Тогава кой?

— Синът на Матри. Той е събрал всичко.

— Къде е той сега?

— Пуснат е под гаранция, на легло и много болен.

— Сигурен ли си, че е вярно?

— Положително. Проверих всичко, което съм писал.

Мак-Ивой потри с ръка нежната си челюст. Колебаеше се, беше обезпокоен и дълбоко възбуден.

— Можем ли да го отпечатаме?

— С твое разрешение — повдигна рамене Дън.

— Но, Всемогъщи Боже, това засяга най-горните етажи на правосъдието, та чак до министъра на вътрешните работи. Ами какво ще кажеш… какво ще кажеш за мистър О.? Не можем да изнесем това. Ами делото за клевета? Съвсем сигурно ще заведат дело.

— Никакъв шанс. Не виждаш ли как съм го планирал? Ще го щадим до края. Не споменавам никакво конкретно име. Казвам просто мистър О, или още по-добре — мистър X. После си седим мирно и гледаме какво ще стане. О, господи, страхотно е. Това е най-голямата сензация, с която сме се срещали. Помисли си само… ето ти човек, който е в Стоунхийт от петнайсет години и то за нищо.

— Може пък да го е направил? — изпелтечи във възбудата си винаги коректния Мак-Ивой.

— Не, аз ще се закълна, че той е невинен.

— Те никога няма да признаят това, никога!

— Ще ги накараме!

Дън започна да се разхожда напред-назад из стаята.

— Ще им покажем силата на свободната преса. И мощта на общественото мнение. Ще предприемем такава атака, че виновните страни и лица ще бъдат опозорени от собствената си официална защита. Ще ги накараме да преразгледат делото. Ще ги принудим да направят разследване. Месеци наред младият Матри е блъскал по вратите им и те не са се отворили нито на инч. Защо? Защото знаят, че са направили грешка. И се мъчат да я държат погребана долу в избата. Каква, по дяволите, е ползата да се наричаме демокрация, щом оставяме да ни се налагат шепа бюрократи? От това до комунизма има само една крачка! Ако искаме да запазим нашата демокрация, длъжни сме да сложим ред в дома си. Трябва да следваме прогреса и реда. Ако спуснем капака дори и на един случай на неправда, ако потиснем свободното слово дори за една секунда, тогава с нас е свършено! Тези паразити ще се вкопаят в плътта ни и ще ни погубят. Погледни какво едва не стана с младия Матри. Малко му трябваше да се сгромоляса в пропастта и все още не е в безопасност. И защо? Защото всичко, което му сториха, потискаше правото му да бъде чут! Ако ние сме една свободна страна и искаме да останем свободни, всеки човек трябва да може да издигне гласа си…