Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Тъй като имаше известна съчинителска дарба, учителят му по английски отец Маршан, го насърчаваше да пише малки статийки на спортна тематика в списанието на колежа, а когато завърши образованието си — мълчалив и малко унил младеж — чрез ходатайството на директора беше назначен в редакцията на вестник „Кроникъл“ в Уъртли — ежедневник с ограничен тираж, но напълно независим и с висока репутация.

През следващите няколко години животът му продължи спокойно, без особени събития. Изпращаха го насам-натам с разни поръчки, изрязваше и лепеше изрезки от вестници, в редки случаи го изпращаха като репортьор на най-незначителните местни спортни състезания. Първата му дописка в „Кроникъл“, която той изряза и запази, едва запълваше края на една колона във вестника.

По-късно започнаха да го изпращат на по-отговорни мисии: състезания по водна топка и боксови мачове върху арената Блейкли. Главният редактор видя и по-късно призна, макар да не го каза гласно, че стилът му беше добър и Дън беше ярък и точен в оценките си, а писанията му бяха картинни и изразителни.

В деня на Нова година, когато беше на двайсет и пет години, без да го предупредят му възложиха най-съблазнителния спортен репортаж — местния футболен мач от Първа лига, който ежегодно привличаше огромно възбудено множество и подлудяваше две трети от населението на Уъртли. От кабината си на стадиона, Дън продиктува две колони направо по телефона. На другата сутрин представи и подробна тематична статия. Тази статия въобще не описваше играта, а се занимаваше само с един инцидент по време на мача.

Същия следобед Джеймс Мак-Ивой, редактор на „Кроникъл“, който беше и собственик на вестника, излезе от стаята си със статията в ръка. Характерно за Мак-Ивой беше, че никога не изпращаше да му доведат някого. Седна до малката писалищна маса на Дън.

— Какво означава това? — попита той, потупвайки статията с пенснето си. — Искам от теб репортаж за футболен мач, а ти ми носиш разказ за това, как един полузащитник случайно бил ритнат по главата. Докато бил в безсъзнание, показваш ми трийсет хиляди души да реват и да искат кръвта му. После ми показваш другите трийсет хиляди готови да разкъсат противниковия център-нападател. Описваш виковете, ругатните и схватките между зрителите, бутилките летящи към играчите, разцепената буза на съдията… с една дума, рисуваш ми картината на спортсменството в джунглата, картина на расова и религиозна нетърпимост, която би накарала дори ескимос… както седи в иглуто си… да се изчерви от срам.

— Съжалявам — измърмори Дън. — Пуснах машината в ход и ето какво се получи.

Мак-Ивой мълчаливо разсъждаваше върху странното противоречие: този тромав и смутен млад мъж, който и дума не обелваше в компания, а вероятно не би могъл да разкаже и виц, дори ако от това зависеше живота му; същият този човек, когато пишеше, бе съвършено различен. Беше лъв на многословието, бликащ гейзер, изригващ с поток от жива изразителност вулкан, който повличаше обикновения читател, докосваше струните на сърцето му, караше го да се смее и плаче.

Мак-Ивой се изправи.

— Това е най-лошият репортаж, който съм получавал през последните дванайсет месеца, но утре ще излезе на първа страница. — И докато Дън го загледа втрещен, той се усмихна: — Искам да дойдеш у дома на вечеря.

Това беше краят на връзката със света на спорта за Лутър Алоисиус Дън и същинското начало на кариерата му.

За начало Мак-Ивой го изпрати в полицейските съдилища, които предлагаха богат материал от човешки съдби, толкова подходящ за перото му. После започна да пътува из графството и да пише тематични статии на половин страница. Комедията, криеща се в двете му имена, не остана незабелязана за Мак-Ивой и редакторът улучи превъзходен псевдоним за водещия си репортьор. Отсега Дън започна да подписва статиите си с „Еретикът“.

Серията репортажи под рубриката „Парещи въпроси“, последвана от „Още изгорени на кладата!“, привлякоха вниманието на широката публика; освен това предизвикаха и две съдебни дела за клевета, в които вестникът успешно се защити.

Тиражът рязко нарасна; както и приятелството между Еретика и неговия редактор. През 1929 година това приятелство беше укрепено още повече; високата и симпатична сестра на Мак-Ивой — Ева, която от дълго време скромно бе свеждала ясните си очи в присъствието на Дън, накрая го завладя.

Бракът, макар че не излекува Дън от влечението му към бирата и вехтите дрехи, се увенча с пълен успех и донесе на света две малки момиченца, които тайно обожаваха баща си. Ева беше хубава жена с осанка на лебед и със слабост към слоновата кост, лавандуловия парфюм и дългите капковидни обеци. Дън оставяше на жена си грижата за всичко и тъй като тя беше искрено религиозна, я придружаваше на църква заедно с децата по обикновения християнски маниер. Всъщност често ги сочеха за пример в енорията Сейнт Джоузеф. Ала сърцето на Дън не участваше в това: нещо бе станало с него, още докато беше дете. Той отдаваше малко значение на външната форма. Далеч по-важно за него беше онова, което се таеше в сърцето на човека. Ако имаше мото, то беше: „Живей и остави другите да живеят!“. В собствения си живот винаги се бе стремил да поправи злината и да защити онеправданите. Тази свойствена му сантименталност го правеше силно уязвим, защото дори и на четиридесетгодишна възраст, природата му беше все така сдържана и чувствителна като на юноша. Не понасяше да го считат за духовен обновител и реформатор с мисия. Беше просто вестникар, който си вършеше работата. Покри се с една външна черупка от песимистичен цинизъм и видът досада, който, както обикновено се предполага, развиваха членовете на неговата професия. Но това не беше нещо повече от поза, постоянна игра като на сцена, която вероятно не можеше да измами никого, освен самия Дън. Изпод грубите присадки кожа, прозираха и ивици от нежни чувства, но този добряк не ги виждаше и подобно на щрауса, се чувстваше в безопасност.