Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Лошо си паднал вчера, приятелче. Внимавай да не се подхлъзнеш пак тази сутрин. Разбираш ли ме?

Пол не отговори. Бе успял да поспи няколко часа на разсъмване в една неспокойна, измъчена забрава, в която, сякаш като в тъмна яма, бе паднал от изтощение. Ала и тази почивка не го беше съживила. Не можеше да проумее защо се чувстваше толкова слаб. Дори дишането му струваше усилия, а лявата половина на гръдния кош го болеше тъй, че го караше да я притиска с ръка, опитвайки се да намали болката.

В противовес на физическото му състояние, умът му отново беше настроен на такава трескава острота, каквато бе характерна за умствените му процеси, след като беше дошъл на себе си. Всичко виждаше в ярка, неестествена светлина. Беше твърдо решен да говори, да разкрие изцяло фактите. Да, този път нищо нямаше да го спре.

Въведоха го под стража през страничната врата и го поставиха на подсъдимата скамейка. Съдията, мистър Батърсби — слаб мъж на средна възраст, с добродушно, но угрижено изражение — вече бе започнал работа. Професионално беше решил случаите с трима позастарели пиячи; младеж, заловен да събира облози; амбулантен търговец, търгуващ без разрешително; стар музикант, обвинен в просия и скитник, задържан за това, че е бил „без видими средства за издръжка“.

Устните на съдията бяха тънки и придаваха на изражението му суровост и неумолимост. Такива, сякаш с калъп, явно ги бе моделирала самата му служба. Ала очите му изглеждаха умни и човечни. Той никога не се усмихваше на умилкванията и ласкателните молби на подсъдимите, застанали пред него. Все пак никоя от присъдите му не беше тежка. Пол го изучаваше с поглед, а после си каза: „Този е човекът, който ще ме изслуша“.

Внезапно осъзна, че самият той също беше обект на изучаване и наблюдение. Хвърли поглед към местата за публиката и видя Лена. Не беше сама. До нея седеше мъж на около четиридесет години, напълно непознат на Пол, много едър, тромав, облечен с фланелен костюм, небрежно завързана вратовръзка и омачкан балтон от туид, който бе видял и по-добри дни. Беше свалил овехтялата си мека шапка. Голямата му глава бе плешива около челото. Лицето му бе кръгло, а бузите пълни и небръснати. В изражението му имаше някаква особена неприкритост, дори голота, която очите му с усилие маскираха, имитирайки досада.

Очевидно непознатият бе наблюдавал известно време Пол с този израз на отегчено равнодушие, но сега, макар че изражението на лицето му не се промени, той вдигна показалеца си и го сложи пред устните си. Жестът беше кратък и незначителен, но изискваше подчинение. Пол хвърли бърз поглед към Лена и прочете молба в очите й; после върна погледа си към масивната фигура на непознатия, който отново му кимна леко, но пак със същото покоряващо значение. След това се облегна назад и започна да разглежда ноктите си като човек, загубил вече интерес към онова, което ставаше наоколо. Пол стоеше прав, леко замаян, заслушан в обвинението, което му предявяваше съдията. Забеляза, че и Дейл беше влязъл в съдебната зала.

— Признавате ли се за виновен?

Смутен, Пол не отговори. За момент настана тишина.

— Е, добре, какво имате да кажете в своя защита? — попита съдията.

Той гледаше Пол с внимание, далеч не така формално и повърхностно, с каквото бе удостоил предишните случаи. Отново настана пауза. Потокът от думи бе готов. Готов да бликне, но по някаква причина, противопоставяща се на собствената му воля, думите не излизаха. Той дори не смееше да погледне към Лена или непознатия, който му беше дал този особен, властен знак да мълчи, на който не можеше да се устои. Изведнъж, противно на волята си, противно на първоначалното си намерение, той сведе глава в престорено разкаяние и издума:

— Съжалявам, Ваше Благородие. Може би малко съм прекалил с пиенето.

Настана мъртва тишина. Пол видя как полицейският началник се изправи в стола си.

Мистър Батърсби прочисти гърлото си.

— Бяхте пиян? На вашата възраст това положително е срамно!

— Да, Ваше Благородие.

— Не се ли срамувате да го признаете?

— Да, Ваше Благородие.

В гласа на Пол имаше нотка на покорност, която накара съдията да се намръщи озадачено. Той разгледа книжата пред себе си, после се наведе напред.

— Защо направихте тази демонстрация… да се връзвате със синджири на най-оживеното място в града?

— Казах ви, Ваше Благородие. Пиенето ми дойде много. Може би съм искал да се покажа.

— Можете ли да обясните… значението на чудовищния плакат, който разнасяхте?