Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Дейл чу щракването, което означаваше, че Спрот беше изключил всички външни връзки. Едва тогава Спрот заговори, но този път гласът му не беше любезен и приятелски, а изпълнен с гняв.

— Коя е причината за този нов гаф?

— Гаф ли, сър Матю?

— Прекрасно знаеш какво имам предвид. Тази работа на площада днес. Не ти ли дадох точни указания относно този индивид?

— Вашите указания бяха изпълнени.

— Тогава защо се случи това… тази публична пантомима… тъкмо онова, което се стараех да избегна? Все пак трябва от време на време да проявяваш и малко интелигентност.

Полицейският началник опита да се овладее. Не можеше да си позволи да избухне. Затова отговори:

— Не ни беше лесно, сър Матю. Кой можеше да знае какво е намислил да прави този млад идиот? Наблюдавахме го съвсем отблизо. С него се занимаваше един от най-добрите ми хора. Не го задържахме, тъй като вие заповядахте да не бъдем груби. Но този път той премина границата. Лесно могат да му дадат шест месеца за това.

— Не ставай глупак!

По жицата настана тягостна тишина. Когато сър Матю заговори отново, тонът му беше по-мек, по-разумен и овладян.

— Виж какво, Дейл. Ти беше близо до истината, като употреби думата „идиот“. Сега вече, изглежда, няма съмнение, че този млад човек е психопатичен случай.

За да се владее, Дейл си чертаеше на лист хартия разни драскулки. Ала сега изведнъж престана да драска и впери поглед в голата стена пред очите си.

— Ако това е така — продължаваше с благ глас разсъждението си Спрот, — то той веднага става обект не на съдебно преследване и наказание, а на терапия в някое от нашите заведения за лечение на отклоненията в разума.

— В лудницата ли? — възкликна Дейл.

С болка в гласа, Спрот отговори:

— Драги ми Дейл, нима не разбираш, че такива отречени термини като „лудница“ и „луд“, вече са изхвърлени от цивилизованата реч? Да се лепне такъв епитет на нашата уважавана институция в Дрийм, по мое мнение, е едно недопустимо опетняване.

— Аха!… Дрийм… — измърмори полицейският началник с неописуем тон.

— Естествено, за да бъде освидетелстван, ще са нужни известни данни — върна топката сър Матю. — Разкажи ми нещо за него, Адам. Буен характер ли е?

— Да — призна Дейл. — Може да се нарече буен.

— А приятелите му? Никой ли не се грижи за него?

— Има майка… и едно момиче в Белфаст, но изглежда, че вече са вдигнали ръце от него. Доскоро живееше на улицата, съвсем сам.

— Бедният младеж — каза Спрот съжалително. — Всичко сочи необходимост от болнично лечение. Предполагам, че утре ще се яви в съда, нали?

— Да — отговори с твърд глас Дейл. — Няма друг изход.

Този път тонът на Спрот не беше нажален. Мазното добродушие бе отзвучало и отговорът му прониза полицейския началник като с нож.

— Аз не търся изход! Освен ако е за двама ни!

Сега не остана никакво съмнение кой беше по-силната личност.

Спрот продължи с по-спокоен тон:

— Мисля, че съдията мистър Батърсби е много солиден човек.

— Такъв е — потвърди Дейл със същия малко необичаен тон. — Ако постанови достатъчно висока парична гаранция, можем да сме сигурни, че ще го върнат в ареста.

— Не искам да се намесвам по начин, будещ съмнение за пристрастие и заинтересованост — каза направо Спрот, — но добре ще е да поговориш с него, да му обясниш психопатичните аспекти на случая и да му посочиш, че едно задържане би ни дало време да му уредим компетентно медицинско изследване, което в края на краищата ще е в интерес само на младия човек.

— Да — съгласи се Дейл.

— Добре тогава — каза Спрот. После бавно и отчетливо добави: — Този път не прави грешки!

И затвори телефона.

Цяла минута по-късно полицейският началник Дейл бавно окачи слушалката.

На другата сутрин в десет часа полицейският съд откри заседанието си. Съдебната зала беше претенциозно подредена, но твърде малка и делнична — с махагонов подиум за съдията и ред пейки за публиката отсреща. Вдясно от съдията беше подсъдимата скамейка, а вляво ложата за свидетелите. Залата беше изложена на течение и сгъваемия кожен параван, поставен между подиума и прозореца спираше по-голямата част от дневната светлина. На тавана имаше фреска, изобразяваща градския герб — двама стрелци с изопнати лъкове на фона на раззеленено дъбово дърво, — украшение, което никой не забелязваше.

Полицаят с червения врат поведе Пол по стъпалата. Тази сутрин не личеше да е в лошо настроение. Дъхът му подсказваше, че бе изпушил с наслада лула силен тютюн след закуска. На излизане от килията той многозначително погледна контузените и подути очни орбити на Пол.