Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

а на гърдите си:

Ако някой от минувачите все пак би обърнал някакво внимание, то в най-добрия случай би отнесъл тези надписи към някакъв род хитро замислена реклама с тайнствени недомлъвки — един от онези лозунги, които ловяха око и интригуваха публиката седмици наред, преди да се разбере какво всъщност рекламираха.

Стана девет часа, а Пол продължаваше пътя си успоредно на бордюрите, с безизразно лице, загледан право пред себе си, стиснал с вдървените си пръсти тежките дъски. Тъй като искаше да отбегне, доколкото беше възможно, вниманието на полицията, той се държеше настрана от главните кръстовища, на всяко от които имаше полицейски пост. Веднъж-дваж усети изпитателни погледи, но за късмет никой не го спря.

Предобедът напредваше и Пол започна да чувства слабост, но не искаше да се предава, защото все още не беше постигнал главната си цел — този парад с плакатите беше само прелюдия. Оглушен от шума на уличното движение, пръскан с кал от минаващите коли, той упорито продължаваше да върви. Все пак не можеше напълно да овладее нарастващата слабост, която изпитваше. На няколко пъти се олюля несигурно.

Около обед започна да го следва една любопитна тълпа. В по-голямата си част тя се състоеше от празноскитащи и безработни — мързеливата сбирщина на града, няколко момчета за всичко, изпълняващи поръчки, и като добавка, едно мръсно лаещо куче.

В началото Пол беше прицел на няколко вулгарни подигравателни подвиквания, но тъй като не им отговори, тълпата продължи мълчаливо да го следва, може би озадачена, но все пак инстинктивно очакваща да бъде възнаградена за търпението си.

Малко след един часа процесията стигна до Ленърд Скуеър и тук, най-сетне озовал се под статуята на Робърт Грийнууд, първия кмет на Уъртли, Пол се спря. Свали дъските от себе си и ги остави изправени на паважа. После, здраво увил синджира около китката си и около един от железните пръти в основата на статуята, се завърза и заключи сам с катинара. Зяпачите ахнаха. Надеждите им, че ще наблюдават нещо по-интересно бяха измамени, а тъй като беше време за обедната почивка, около Пол бързо се натрупаха нови хора. Когато се обърна с лице към тях, видя, че публиката му вече наброяваше над сто души.

Със свободната си ръка той разхлаби възела на вратовръзката си, защото се задушаваше. Не изпитваше страх, нито възбуда, а само една отчаяна неотложност да изложи своя случай пред тези граждани на Уъртли. Сега беше неговия шанс, те го чакаха да заговори! Лена беше казала, че обикновените хора са добросърдечни и отзивчиви. Никога не би имал по-добра и благоприятна възможност да ги убеди. Ако само главата не го болеше така ужасно. По-лоша беше слабостта и чувството за нереалност, което го изпълваше, сякаш беше стъпил на балони, които се рееха из въздуха.

Пол навлажни попуканите си устни.

— Приятели — започна той. — Дойдох тук, защото имам да ви кажа нещо… нещо, което би трябвало да знаете. Името ми е Матри и баща ми е в затвора…

— Ти самия ще идеш там, приятелче, ако не внимаваш!

Това прекъсване изотзад произведе смях.

Пол изчака, докато смехът заглъхна.

— Той е вече петнайсет години в затвора за престъпление, което не е извършил.

— Аха! Разказвай ги тези на старата ми шапка! — извика друг от задните редици.

Отново избухна всеобщ смях, този път последван от възгласи: „Млъкнете!“, „Да играем честно!“, „Дайте възможност на копелето да се изкаже!“.

— Имам доказателства, че баща ми е невинен, но никой не иска да ме изслуша…

— И ние няма да можем да те изслушаме, приятелче, освен ако говориш по-ясно и кажеш всичко.

— Правилно. Говори! Говори! — извикаха от тълпата.

Пол преглътна без слюнка. Смътно схвана, че макар да напрягаше гърлото си до крайност, гласът му излизаше слаб и накъсан. Направи нечовешко усилие.

— Преди петнайсет години баща ми беше осъден за убийство само по косвени доказателства. Но той не е извършил престъплението…

Помиярът, който неотстъпно беше следвал Пол, изведнъж залая.

— Повтарям… той не е извършил престъплението… за доказателство, на което…

Ала кучето залая толкова силно, като се зъбеше и налиташе към краката на Пол, че от думите му почти нищо не се чуваше. Той замълча и тогава мелезът, несъмнено окуражен и насъскан от зяпачите, скочи върху Пол. Той залитна и почти падна. Като замаян се вкопчи за плакатните дъски и из тълпата се понесе ропот: