Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Пиян е.

— Да не си мисли, че може да ни прави на балами.

— Я му хвърлете един бой на този пияница.

Кора от банан прелетя от тълпата и се лепна върху бузата на Пол. Като по сигнал онези от тълпата, които дояждаха обедните си сандвичи, започнаха да го замерят с кори от хляб и остатъци от храна. За разнообразие полетяха и няколко огризки от ябълки. В този момент двама пазители на реда си пробиха път през гъстата навалица. Единият беше млад полицай, а другият — сержант Джап.

— Какво става тук? Не знаете ли, че създавате безредици?

Пол със замъглени очи се взря в двете фигури в синьо, като едва разпозна Джап. Беше стигнал до края на силите си. Отвори уста да каже нещо, но думи не излязоха.

Навалицата около него растеше.

— Вързал е кънките, сержант — обади се угоднически глас от предните редици. — Наговори ни куп глупости.

— Този път наистина го направи! Очаквах този момент. Ела с нас.

Сержантът хвана Пол за ръката и се опита да го извлече през тълпата. Срещнал съпротивление, той го задърпа яростно, като едва не му откъсна ръката, преди да забележи синджира. Мускулестият му врат стана тъмночервен. Измърмори на придружителя си:

— Заключил се е сам. Май ще ни потрябва кола.

Двамата полицаи с всички сили се мъчеха да освободят Пол от веригата, като го дърпаха насам-натам. Пристигна и друг полицай, който се мъчеше да въдвори ред, като надуваше свирката си.

Всички викаха и се блъскаха едновременно. Уличното движение се задръсти, настана всеобща бъркотия.

Този момент беше предвидил Пол като кулминация на протеста си, като критичния момент, в който трябваше да отправи своя най-пламенен призив към тълпата.

— Приятели — опита се да извика той. — Аз искам само справедливост. Един невинен човек…

Ала младият полицай беше разбил катинара с един удар на палката си. Пол набързо бе набутан в очакващата го полицейска кола и тя с вой се понесе към участъка. Почти безчувствен, той едва съзнаваше какво става с него, когато грубо го блъснаха в една килия. Удари челото си в циментения под, но това не промени цепещата болка, трайно настанила се в главата му. По-скоро го стресна и извади от вцепенението, в което бе изпаднал. Най-сетне простена. Стонът му се отрази зле на полицаите, които вече му имаха зъб, заради неприятностите, които им бе причинил.

— Младата свиня — забеляза първият — идва на себе си след пиенето.

— Не — възрази сержант Джап. — Не е от пиене.

Третият полицай — една яка фигура — все още бе зачервен и под пара; в блъсканицата някой го беше ритнал в корема.

— Каквото и да е, няма да го оставя да ме разиграва и да му се размине без нищо.

Той се наведе, хвана Пол за косата и го изправи на крака като чувал брашно. После със свит юмрук го удари между очите. От носа на Пол шурна кръв и той се свлече на пода неподвижен.

— Не трябваше да правиш това — каза Джап студено. — Той ще си получи достатъчно… и то скоро.

Със звук на метал, вратата на килията се затръшна след полицаите. Най-младият се изсмя пресилено.

— Както и да е — рече той, сякаш искаше да успокои съвестта си. — Той си го изпроси.

Беше късен следобед, когато Пол смътно осъзна къде се намираше. Дълго лежа на пода, впил поглед в единствената светлина, идваща от тавана на килията. После се приповдигна и на ръце и колене допълзя до каната, оставена до крака на нара. Наклони я към устата си и отпи; плисна малко вода на подутото си лице. Водата беше студена и освежаваща, но почти веднага лицето му започна да пари.

Внимателно се изправи на крака и седна на нара. Главата вече не го болеше толкова, ала за негова изненада, му беше трудно да диша — при всяко поемане на въздух, усещаше режеща болка в лявата страна на гръдния си кош. Откри, че за да избегне болката, или поне за да я намали, трябваше да вдишва само наполовина. Налагаше се, естествено, да учести ритъма на дишане, но това не му причиняваше голямо неудобство.

Внезапно, докато седеше сам, нагаждайки дишането си към този нов симптом, вратата на килията се отвори и един мъж в униформа влезе. Пол се взря в него през подутите си клепачи и позна началника на полицията в Уъртли.

Дейл продължително го загледа от горе надолу, сякаш разучаваше всеки детайл на състоянието му. В контраст с предишната им среща, държането му беше резервирано, а изражението на лицето — необичайно меланхолично. Когато заговори, гласът му беше тих и сдържан:

— Така, в края на краищата ти не се вслуша в съвета ми. Ако си спомням вярно, казах ти да се прибереш у дома. Но не, това не ти се стори достатъчно. Предпочете да останеш и да причиняваш неприятности. Ето до къде стигна, точно както ти казвах, само че по-зле, далеч по-зле.